Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

– Дадено.

– Хубаво. Всъщност искам да го направиш дори по-бързо от бързо.

Мици набира номера на Ник, докато слиза към колата си, за да отиде на следващата среща – с един католически учен и специалист по Торинската плащаница.

– Каракандес – обажда се той; около него се чува силен шум.

– Къде си?

– Обикалям кафенетата около киностудиото. – Ник кимва за благодарност на младия келнер, с когото току-що е говорил. – Реших, че Тамара може да е идвала за късна закуска или за каквото писателите ходят на кафе.

– Нещо интересно?

Ник поглежда безизразните лица, които се опитваше да разпитва досега.

– Засега нищо.

– Бягай до вас и си събери багажа. В момента ти резервираме билет за Торино.

– Стига, Миц. След един месец напускам. Късно е да ходя от другата страна на Атлантика.

– Това е заповед, Ник. Директно от Матюс.

Ник замълчава за момент, докато обмисля новината. Знае, че Мици има две деца и мъж алкохолик, за които трябва да се грижи. Не може тя да отиде, а няма друг с достатъчно висок ранг, когото да изпратят.

– Добре, но ще си ми задължена. Много.

– Напомни ми, когато ти омръзне да пътешестваш по моретата.

Той затваря телефона и излиза от кафенето.

Мици съжалява, че му прехвърля тази задача – не само защото ѝ е съвестно да го товари точно преди уволнението, а и защото, ако случаят не се разреши дотогава, ще се наложи да инструктира някой друг за всичко, по което е работил Ник.

Няколко минути след дванайсет слиза от колата и се качва в асансьора на грозен бетонен небостъргач на улица „Темпъл“. Подът е постлан със стар кафяв мокет, който отдавна вече не може да се изчисти само с едно забърсване, както са обещавали рекламите. Половината помещение е заето от сиво метално бюро с три чекмеджета и два пластмасови стола. Насреща на стената виси еднометрово разпятие с обезпокоително реалистична статуя на окървавения Христос.

Отец Патрик Маевски от Лосанджелиската архиепископия се изправя, за да се ръкува с нея. Червендалестият свещеник е дестилиран продукт от ирландска и полска суровина, филтрирана през Гданск и Белфаст. Късата му, но гъста бяла коса се прелива плавно в къса, но гъста бяла брада и му придава доброжелателен вид.

– Заповядайте, седнете. – Той се настанява отново на стола си. – Тъкмо привършвам обяда; надявам се, че нямате нищо против – добавя, като посочва купичка с воднист бульон върху стар дървен поднос на бюрото си.

– Не се притеснявайте.

– Да поръчам ли и за вас?

Мици е виждала по-апетитни гледки в миялната си машина, затова учтиво отказва:

– Не, благодаря.

– Много изпускате.

Отчето се усмихва добронамерено и постила бяла престилка върху черното си расо. Загребва с лъжицата и бавно я поднася към устата си. Преглъща с наслада всяка хапка. Не сърба лакомо. Не бърза. Не прахосва нито капка.

След цяла вечност отецът безшумно оставя лъжицата в купичката, маха салфетката и избърсва устните си.

– Голяма вкусотия – заявява. – Изпуснахте прекрасна гощавка.

– Казвали са ми, че въздържанието е полезно за душата, отче.

– Но не толкова полезно за стомаха – засмива се той. – Е, сигурно не сте дошли да си приказваме за супа. По телефона казахте, че се интересувате от свещената Торинска плащаница.

– Да, така е. – Мици приближава стола си до бюрото. – От архиепископията ми казаха, че това е във вашата специалност.

– Наистина. Цял живот се интересувам от плащаницата. Казаха ми, че е във връзка с криминално разследване. Мога ли да попитам от какво естество?

– От актуално естество. Не се засягайте, но за момента не мога да ви кажа повече.

– Разбирам. Какво точно искате да знаете?

– Мислите ли, че плащаницата е автентична?

– Видях Sacra Sindone 3при последното ѝ излагане в Торино. Самото ѝ присъствие ме изпълни с убеждението, че това е покривалото на Божия Син.

– Как така? Откъде сте толкова сигурен?

Лицето му се озарява:

– Като Божи служител просто разбрах.

Тя отваря бележника си и си придава наивен вид.

– Само секунда. Тук съм записала нещо, което прочетох в интернет. – Разлиства една страница, после друга. – А, ето. Учените, извършили въглеродното датиране на тъканта, твърдят, че плащаницата не може да е била на Христос, защото произхожда от Средновековието, цитирам: „несъмнено между 1260 и 1390 година“.

– Грешат. Датирането беше извършено преди около трийсет години. Тогава методът не беше толкова прецизен, колкото сега. Имаше недостатъци.