Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Падането на жената не разсейва Ник. Той нито за миг не отмества поглед от стройния мъж до нея, който се навежда към полицайката и посяга към пистолета ѝ.

Ефрем се завърта и стреля към тавана, преди някой да се приближи до него.

Хората се разкрещяват и започват да залягат. Монахът сграбчва едно момиченце с жълта рокличка и го стиска силно с лявата си ръка. Детето е на не повече от четири годинки и засега ще бъде неговият щит.

– Назад! – изкрещява той към двамата полицаи в дъното на залата, които изваждат пистолетите си. – Хвърлете оръжието и стойте далеч, иначе ще я застрелям.

Оръжията издрънчават на пода и Ефрем се отдръпва между стъклените кабинки. Полицаите ще го последват, разбира се. Но засега ще ги забави. Ефрем отмества леко пистолета от главата на ужасеното момиченце и стреля два пъти в тълпата. Първият куршум улучва един тийнейджър в гърба. Вторият пръсва главата на един старец в инвалидна количка.

Ефрем хуква към салона за получаване на багажа, като повлича детето със себе си.

Ник е първият, който се затичва след него. Повечето други полицаи и охранители отиват да се погрижат за ранените и да успокоят хората. Някой сигурно ще извика подкрепления по радиостанцията, но ще е късно. Отпред стоят нищо неподозиращите митничари. Те мързеливо чакат да изпълнят задълженията си, преди пътниците да се отърват от последната бюрократична спънка и да влязат свободни в главния терминал.

Ник изкрещява предупредително:

– Той е въоръжен! Онзи мъж е въоръжен и държи едно момиченце!

Твърде късно. Чуват се гърмежи. Охранителят отляво на Ник пада прострелян. После – колегата му отдясно.

От пътниците се чуват още уплашени крясъци. Ник грабва пистолета на един ранен служител и освобождава предпазителя. Изтичва през автоматичната врата и нахлува в салона за пристигащи.

Сблъсква се с вълна от хора. Убиецът го няма. Ник оглежда салона, но не вижда нищо зад морето от вдигнати табелки с имена в ръцете на посрещачите. Изведнъж мярва черно яке, измъкващо се през един от изходите. Трябва да е той.

Ник си проправя път към изхода. Излиза и се обръща надясно. Убиецът е там.

Ник се оглежда за момиченцето. Няма я. Той се прицелва.

Твърде късно.

Куршумът пронизва лявото му рамо. Разтърсва го. Болката е ужасна.

Дългогодишният опит му помага да се мобилизира. Той запазва самообладание. Задържа дъха си. Спира треперенето на ръката. Дръпва спусъка. Срещу него руква кръв. Чува се гърмеж. Като ръкопляскане. Размазаният силует пред него се олюлява. Умът на Ник смътно регистрира друг гърмеж. В тялото му се забива втори куршум. Не го видя. Не го очакваше. Все пак фактът, че е в състояние да мисли за това, означава, че е жив. Това поне е утеха.

Краката му поддават. Няма болка – засега. Все още се събира, за да го залее като цунами – цял океан от болка. Не може да диша. Шокът блокира белите му дробове. Не може да изкара дори лек шепот от гърлото си. Нервите и мозъкът му се вцепеняват. Ник вижда ръцете си, но не може да ги помръдне. Не ги чувства . През пръстите му се процежда кръв.

Втората рана е в корема. Сериозна е. Това успява да разбере. Кръвта започва да блика.

176

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Първото, което прави впечатление на Мици, когато влиза с психиатъра в стаята, е колко спокоен изглежда Джеймс. Въпреки покритите с корички кръстове по лицето и гърдите му, на устните му има доволна усмивка.

Човек, сторил онова, което е извършил той, не би трябвало да има право на почивка. Проклетият звяр трябва да бъде държан буден до деня на смъртта му, който – надяваше се Мици – ще настъпи съвсем скоро.

Уайнсток затваря вратата след себе си и клепачите на Привидението потрепват.

Мици преглъща с мъка. Не иска гневът ѝ да проличи. Засега. Нека първо този луд изверг да каже каквото има да казва.

Джон Джеймс премества сънливо поглед от детективката към психиатъра и бавно се надига на възглавницата. Мици слага стол до леглото.

– Господин Уайнсток ми каза, че искате да говорите с мен.

Той кимва бавно:

– Да.

Мици се опитва да скрие омразата в очите си и да не си представя всички снимки от местопрестъпленията, които е видяла – покритите с чаршаф жени, разбитите животи.

– Знам какво съм извършил, детектив. – Той посяга към чашата водата на шкафчето до леглото. – Отнех живота на други човешки същества. Трябва да разберете, че те искаха да бъдат взети.

– О, да, сигурно.

– Да, наистина. Всички освен Ким Бас и Ема – моята Ема.