Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Ефрем мълчаливо му подава паспорта си.

– Откъде сте, господин Блейк?

– Ню Йорк.

Полицаят премества поглед от снимката в паспорта на името на Алвин Кори Блейк към лицето на монаха.

– От коя част?

– Бруклин. Близо до корабостроителницата.

Ефрем поглежда полицая в очите. Глупакът се опитва да отгатне етническия му произход. Опитва се да прецени дали е латиноамериканец, мулат, може би арабин.

– Ако се чудите, взел съм тена от майка ми, ливанска християнка, а хубавите черти от баща ми, който беше докер католик.

– Така ли? – Полицаят поклаща глава и му връща паспорта. На опашката винаги има някой отворко. – Приятно прекарване в Лос Анджелис.

– Благодаря.

Ефрем прибира паспорта в якето си. Забелязва Каракандес с друг полицай на няколко метра от него. За частица от секундата погледите им се срещат. Лицето на една дебелана отдясно на монаха е цялото в пот; изглежда, че всеки момент ще припадне. Той ѝ се притичва на помощ; една полицайка – също.

Ник се приближава и дискретно показва значката си на полицая, който току-що провери Ефрем.

– Откъде каза, че е онзи човек?

– От Ню Йорк, Бруклин. Забеляза, че гледам цвета на кожата му, и каза, че баща му бил кореняк нюйоркчанин, а майка му от Ливан или нещо такова.

– Ливан , така чух и аз.

Дебеланата пада като голям закръглен пън и хората наоколо надават уплашени викове. Тя се просва по очи на пода. Полицайката се навежда да види дали е добре.

Ефрем също се навежда да помогне. Да си помогне с пистолета от колана на полицайката.

174

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Малко преди полунощ Робърт Уайнсток излиза от охраняваното отделение и Мици неуспешно се опитва да прочете изражението му, докато той се приближава към нея и Ди Матео. Сестра Доусън бързо излиза от стаичката си и изприпква при психиатъра.

– Здравейте, детектив. Отново моля за извинение, че ви накарах да чакате. – Уайнсток се обръща към сестрата. – Има ли помещение, където да поговоря поверително с полицаите?

– В моя кабинет. Моля, последвайте ме.

– Благодаря.

– Аз ще остана тук – казва Ди Матео и махва към болничната стая на Привидението.

Мици, психиатърът и сестрата отиват в малък кабинет в дъновото на коридора.

– Благодаря, сестра. Това е всичко. – Уайнсток затваря вратата след нея. – Добре, седнете, моля.

Мици го поглежда омърлушено:

– Ще ми се наложи ли?

– Мисля, че да.

Мици взема още един от натъртващите задника пластмасови столове, а лекарят се настанява срещу нея.

– Знаете ли правилата на Макнотън, детектив?

– Невинен поради невменяемост, нали? – отговаря тя със свито сърце. – Подарък от добрите стари англичани за и без това обърканата ни правосъдна система.

– Точно така. И според тези правила мъжът, когото току-що прегледах, е душевно болен. Няма никакво съмнение. Умът му е достатъчно бистър, за да си спомни името, адреса, възрастта и професията си, но спонтанните му монолози на латински, откъслечните разговори с Господ и дълбокото и постоянно желание да се самонаранява, са ясни признаци за крайна форма на психическа нестабилност. Нямам друга възможност, освен да започна процеса по настаняването му в подходяща медицинска институция.

Мици опира глава на ръцете си. Когато чуе това, Картър ще се самоубие.

– Тази вечер направих само предварителен преглед, но и това е достатъчно, за да установя, че има делюзии и много лесно може да покрие критериите на Макнотън за временна невменяемост. Най-просто казано, в момента, когато убива, господин Джеймс не съзнава, че върши зло. Той е заплаха както за обществото, така и за себе си.

– А какво мислите за теста „Полицай до рамото“? Този човек се е промъквал в къщите на самотни жени и ги е убивал в съня им. Би ли го направил, ако в стаята имаше полицай?

Уайнсток се подсмихва с разбиране:

– Може би. Но случаят на господин Джеймс не е толкова прост, колкото ви го представих.

– Нищо от това, което чух, не ми звучи просто. Значи нещо в мозъка, в гените или във възпитанието му го е накарало да извърши тези престъпления – всичко друго освен това, че е искал да го извърши.

– Детективе, моля ви. Разбирам негодуванието ви, но то няма да помогне.

– Съжалявам.

– Господин Джеймс отлично съзнава какво е сторил. Разбира защо сте тук и че смятам да го изпратя в психиатрична клиника. Въпреки това поиска да говори с вас.

175

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС