Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

– Трябва да тръгвам, но още не съм свършила с вас.

Свенсон става и я изпраща до вратата.

– Готов съм да ви сътруднича с каквото кажете. Само не ме забърквайте с адвокати и репортери.

– Ще се опитам – отвръща тя, като излиза на алеята. Поглежда халата му. – Между другото, или си купете по-дълъг халат, или се научете да седите така, че да не ви се виждат всички подробности.

159

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Криминалистът Том Хикс живее за моменти като този. Моментите, в които науката излиза на сцената и твърдите факти вземат връх над полицейската интуиция и свидетелските показания.

Щом вижда Мици да отива към бюрото си, Хикс се втурва през оперативната зала към нея.

– Хей! Имам резултати...

– Боже, Том! Почакай поне да си оставя чантата. – Тя взема бележката, оставена от Жажа. – Дребен негодник.

Смачква я и я хвърля в кошчето.

Хикс я поглежда обидено.

– Не говоря за теб – обяснява Мици. – За проклетия ни прессекретар. Кажи сега какво откри?

– Приключих с пробите по случая с Привидението – казва той, като оставя една папка на бюрото ѝ. – Но мисля, че това ще те заинтересува.

Тя отваря папката.

– Какво е това? – После си спомня за какво му се беше обадила. – Случаят с Тамара Джейкъбс?

– Дай да ти обясня. – Той изважда две прозрачни плаки и ги поставя една до друга на бюрото. – Имам съвпадащ ДНК профил.

– Откъде са тези проби?

– Първата е косъм, взет от облегалката на лексуса, който сте проследили до фирма за коли под наем на летището. Втората е от частиците кожа под ноктите на котката в дома на Тамара Джейкъбс.

– Отмъщението на котака. – Мици поставя плаките една върху друга. – Един и същ профил. Прав си, имаме съвпадение. Намери ли име, което да свържеш с профилите?

По лицето на Хикс проличава, че няма.

– Пуснах ги в „Профайлър“, но няма съвпадения. Не съм и очаквал. Вече ти казах, че нашият човек е от друго място.

– От доста далечно място. Ливан, нали така каза?

– Планината Ливан, за да бъдем по-точни.

Мици поглежда снимката на Тамара Джейкъбс, закачена на дъската с уликите – снимката, която отпечатваха всеки път, когато във „Варайъти“ или „Холивуд рипортър“ излезеше статия за нея.

– В сценария ѝ има сцени от Близкия изток. Исторически, а не съвременни. Свенсон ми разказа за маронитите...

В този момент телефонът на бюрото ѝ иззвънява. Тя вдига.

– Фалън. – След кратка пауза добавя: – Добре слизам веднага. – Оставя телефона, недоволна от разсейването. – Извинявай. Трябва да действам по другото разследване. Джени Харисън е направила сцена долу. Заплашила, че ако не си завлека веднага задника при нея, щяла да си тръгне.

– Разбирам. – Хикс пъха плаките обратно в папката. – Когато искаш пак да говорим за това, знаеш къде да ме намериш.

160

ЖЕНЕВА – НЮ ЙОРК

Час след излитането от Женева лампичките за коланите все още светят. От Атлантическия океан и Бискайския залив духат ураганни ветрове. Франция и Испания са подложени на цялата ярост на стихията и турбуленциите подмятат самолета във въздуха.

– Мразя да летя. – Брусар спуска щората на прозореца, сякаш така ще облекчи неприятното преживяване. – На млади години имах фобия. Сега търпя, но пак не ми харесва.

– Неестествено е, нали? – съгласява се Ник. – Такава тежка метална машина с толкова много хора, която лети във въздуха напук на научните закони. Но нали знаете, че статистически...

Брусар вдига ръка:

– Не противоречи на научните закони. Именно благодарение на тях успява да лети. – Гласът му звучи дръпнато заради напрежението. – И знам статистическите данни, мерси . По-безопасно е от пресичане на улицата, пушенето на цигара и така нататък. Въпреки това не ми харесва.

– Бурята ще мине. Когато това стане, ще обиколя самолета. Рутинна проверка. Искам само да се уверя, че спътниците ни на борда са приятели.

– Нали не мислите, че човекът, който ни нападна, е в самолета?

– Длъжен съм да го допусна, въпреки че е много малко вероятно. Но трябва да проверя. Не се безпокойте. Върша си работата. Всичко ще е наред.

Брусар се опитва да се разсее, като взема едно от скучните бордови списания от джоба на предната седалка. Иска му се нищо от това да не се беше случвало, изобщо да не беше срещал Роберто Кракси и да не беше оставял жена си на хиляди мили разстояние.

Най-накрая турбуленциите спират. Ник се пресяга над главата си и натиска копчето за извикване на стюардесата. Приближава се брюнетка с пълни бедра. Представя се като Гленда и го пита какво ще желае. Съзнавайки, че околните пътници го гледат, той отваря служебната си карта в скута си и казва тихо: