Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

Бейл протяга ръце, изпъва се и усеща прилив на сила.

Неговият час наближава.

Вече вижда и чувства защитната аура, която го обгръща. Тя е виолетова, преминава в бяло, после – в златисто. Цветовете на божествения му разум. Цветовете на пътя му към безсмъртие и заслуженото му място до неговия баща.

Извън килията закипява усилена подготовка.

Закачват табели „Влизането забранено“ на вратите. Заключват отделните крила.

Подписват се във ведомости. Леле, колко обичат тези формалности. Скоро хората от екипа за екзекуции ще тръгнат от домовете си след неспокойна нощ със своите близки. Ще дойдат на работа със старите си коли, като слушат радио по пътя и карат със свалени стъкла на прозорците и с една ръка на волана. Ще мислят за живота, който трябва да отнемат, и как ще успокояват съвестта си след това. За някои ще е лесно. За други – по-трудно. В един момент ще се съберат и ще седнат с каменни лица в някоя стаичка преди инструктажа от директора на затвора и неговия заместник. После всички като добри малки скаути ще положат клетва да изпълнят конституционното си задължение – да го убият.

На някои ще им достави удоволствие. Други ще се измъчват.

Той ще се погрижи никой от тях да не го забрави.

Нещастници – нямат представа в какво се забъркват. Не подозират какъв исторически ден ще бъде днес.

72

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Заради болест, планиран отпуск и отсъствие по уважителни семейни причини в отдела за криптоанализ в Рим Вито и Валентина се принудени да чакат до другата сутрин, докато получат разкодирания шифър.

Валентина влиза в кабинета на шефа си с лист в ръка и усмивка, широка колкото купола на „Сан Марко“.

– Страшно е просто – обявява тя. – Малоумно просто! – Заобикаля бюрото откъм страната на Вито и енергично пльосва листа пред него. – Посланието е „Венеция“.

– Венеция ли? – Той се вглежда в поредицата от числа: XXIV-VII-XVI-XI-V-VII. – Откъде накъде Венеция?

– Само че е изписано на английски. Гледай! – въодушевено възкликва Валентина. – V е равно на XXIV. Е е равно на VII. N е равно на XVI. I равно на XI. С равно на V. И пак Е, равно на VII. Venice означава „Венеция“.

Валентина за малко не избухва в смях.

– О, колко удивително просто – подиграва ѝ се Вито. – Защо не се досетихме веднага, щом е така?

– Добре де, не е чак толкова просто – признава тя. – За нас не, но криптоаналитиците сигурно са си умрели от смях.

– Смях в криптата, колко весело.

– Ха-ха, много си духовит. Явно става въпрос за груб вариант на Цезаровия шифър.

– На Цезар ли?

– Да, на самия Гай Юлий. Той пишел посланията до армиите си на прост код, в който всяка буква се представяла с друга буква или с цифра. Например буквата А се представя с буквата В – това е шифър с двойно изместване.

Вито прокарва пръст върху кода и превода, даден от анализаторите, и отбелязва:

– Обаче това не са букви. Това са римски цифри.

– Знам. Бейл е измислил собствен вариант. Дал е на всяка буква числова стойност според поредността ѝ в азбуката. После е приложил класическото Цезарово кодиране с изместване две позиции напред. Затова А не се представя с числото 1, а с 3. Изписал е числата с римски цифри и така 3 става III.

Сега Вито оценява простотата на шифъра:

– Значи Е, не се представя като 5, а като 5 плюс 2, което в римски цифри е VII.

– Точно така. И понеже е американец, разбира се, е написал Венеция на английски.

На вратата се почуква и те поглеждат натам. Влиза Нунчо ди Алберто с изражение, почти толкова доволно, колкото на Валентина.

– Марио Фабианели може би казва истината – обявява той. – Възможно е да не знае за фирмата си на Каймановите острови и за покупката на сребърната плочка.

– Как така?

– Подписът му на фирмените документи е много добре фалшифициран, но не идеално. Дадохме го на графолозите да го сравнят с други документи, които иззехме от дома му. Различни са.

– Подписът му е фалшифициран? Сигурни ли са?

– Сто процента. Има и още нещо. Ако Фабианели не е знаел за фирмата и покупката, личната му асистентка със сигурност е знаела. – Нунчо подава на шефа си лист хартия. – Това е копие на полицата за застраховка на стойност два милиона долара, която Мера Тийл е сключила за реликвата. Тийл прави всички застраховки за произведенията на изкуството, които Марио колекционира, затова не ѝ се е налагало да фалшифицира нищо. В този случай дори би изглеждало странно, ако не беше подписала тя.