Сам Крайстър - Пророчеството Венеция

Глория се вглежда и вижда нещо ново. Лицето ѝ грейва като на дете, което е открило последния подарък, скрит под елхата.

– О, колко находчиво! Умно и в същото време ужасно недодялано . – Обръща се към Вито. – Вашият художник е очертал тънка златна рамка по ръба на платното. Не се вижда добре на разпечатката, но съм сигурна, че в оригинала се набива на очи. Това е не особено деликатно заявление, че цялата картина е идеален правоъгълник – златен правоъгълник, както спомена лейтенантката ви.

Глория се усмихва на Валентина и стиска ръката ѝ в обезпокоителен израз на привързаност.

– Сега, да видя... – Навежда се толкова ниско, че почти опира нос в картината. – Да! Да! Ето... – Бавно плъзва пръста на Валентина по листа. – Разделил е творбата си точно по начина, който налага златната пропорция. Създал е три индивидуални сцени, но взети заедно, те формират цялостен сюжет. – Този път Глория докосва картината със собствения си пръст и я завърта странично. – Изобретателен. Този човек е изключително изобретателен. Първата сцена съдържа множество символи, класическо лице на рогат демон, тъй че можем да предположим, че това е лошата му страна. На втората се вижда някакъв магьосник, не съм много сигурна какъв, а третата е класическа семейна сцена, с влюбени мъж и жена, спокойно почиващи до детето си. – Вглежда се право в очите на Валентина. – Художникът изтъква доброто и лошото във всеки от нас, светлината и мрака, които ни управляват, може би също опасностите, пред които е изправено традиционното семейство в наши дни.

Преди Вито и Валентина да успеят да кажат нещо, Глория обръща листа надолу с главата.

– Ахааа, точно както си мислех, обработвал е платното и от другата страна. Това е много икономично и доста престижно изпълнение.

Валентина успява да освободи ръката си, когато специалистката се навежда и се вглежда в някакъв едва забележим детайл.

– Това вече е странно. Много странно. Изглежда, че е означил всеки участък с римски цифри. Защо ли го е направил?

Поглежда другите за предложения, но те гледат тъпо. Тя изтъква:

– Вижте, на първата сцена е изписал числата XXIV и VII. На втората – XVI и XI. А на третата – V и VII.

– Какво означават? – пита Вито. – Имат ли някакво художествено значение?

Глория поклаща бавно глава:

– Никакво. Не и доколкото знам. Много странно. Може би това е някаква лична ирония. Художниците често рисуват скрити закачки в картините си, така има по-голяма тръпка.

По лицата им личи, че тази идея не ги въодушевява. Глория поглежда часовника си.

– Извинете ме, време е да тръгвам. Надявам се, че кратката ми оценка ще ви бъде полезна. – Поглежда втренчено Валентина. – Обадете ми се, ако пак имате нужда от помощ. Или ако искате да пийнем по нещо, или да разгледаме някоя галерия.

Вито се намесва, за да предотврати конфузната ситуация:

– Страшно ни помогнахте. Много сме ви благодарни. Благодаря ви за отделеното време. Grazie .

Изпраща я до вратата и оставя Валентина да съзерцава разпечатката. Тя не е експерт като Глория, но вижда, че картината е замислена повече като абстрактно табло за обяви, отколкото като произведение на изкуството.

– Е, какво мислиш, че означават тези числа? – пита Вито, когато се връща.

– Това не са просто числа – отвръща тя, като се вглежда внимателно в тях. – Това е шифър.

– Не се учудвам, че има шифър – вяло измърморва Вито, – но какво означава и за кого е предназначен?

– Искаш прекалено много от мен. Ще препиша числата и ще ги изпратя за криптоанализ в Рим. – Валентина се дръпва назад от картината. – С малко късмет, можем да получим отговор преди края на века.

71

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

През бронираното стъкло той гледа как си предават смяната. Двамата надзиратели поглеждат едновременно часовниците си и обръщат глави към килията. Какви кретени. Нямат грам индивидуалност.

Точно полунощ е.

Първата секунда на новия ден минава. Шестият ден на шестия месец. Денят на екзекуцията му. Последният му ден на земята.

В такъв момент всеки затворник би се насрал от страх.

Не и Бейл.

Ларс Бейл се чувства отлично. Застанал по униформени сиви гащи по средата на килията, току-що изкъпан, под никога незагасващата светлина с цвят на хлор, той дори изглежда като олицетворение на перфектното здраве.

Бейл се усмихва на отстъпващия от смяна надзирател, който сигурно ще се прибере у дома при малоумната си жена, седнала в леглото и четяща книга, докато го чака. Ще ѝ разкаже за трудностите през този скучен ден, после ще се опита небрежно да се похвали с най-значимия момент в безполезния си живот – как е пазил Ларс Бейл вечерта преди екзекуцията му. Ще разказва тази история до края на живота си – в евтини закусвални, на скучни семейни сбирки, в мизерни барове. Ще я разказва на приятелите си и на напълно непознати хора – и всеки път ще я разкрасява все повече и повече.