Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Мюсюлманите съвсем скоро щяха да се убедят лично в това. Мъжът, когото плениха, не издържа дълго. След трийсет минути насаме с Уолър и неговата малка кутия с инструменти бе изпял всичко, което той искаше да знае. Е, почти всичко. Уолър беше научил имената на поръчителите на екзекуцията му, както и къде се намираха в момента. Но имаше и още един човек, Абдул Маджид. Той беше първоначалният контакт на Уолър, който го беше повел по пътя, едва не довел до смъртта му. Не беше лесно Уолър да бъде заблуден, но ето че Абдул Маджид почти беше успял.

Онова, което плененият мюсюлманин не успя да му каже, беше причината да се опитат да убият Уолър — защото не я знаеше. Или поне така се закле с последния си писък преди смъртта. Оттук произтичаше и най-трудният въпрос. Дали там някъде нямаше и друга сила, която го беше взела на прицел?

Той се преоблече в тъмен панталон и бяла копринена риза, а след това слезе с личния си асансьор до гаража, където го очакваха хората му. Не позволяваше на никого да влиза в апартамента му, дори на почистващия персонал. Дори на опасния предан Паскал. Апартаментът беше неприкосновеното му убежище. Уолър и хората му се качиха във високопроходимите автомобили и излязоха от подземния гараж.

Отправиха се на север и големият град бързо отстъпи място на по-открити пространства. Уолър барабанеше с пръсти по стъклото и гледаше как в мрака покрай шосето се нижат високи дървета. Веднъж му се стори, че вижда лос, но го изгуби от поглед. Баща му беше ловувал за прехраната си в украинската провинция, където беше отраснал. Сега синът му ловуваше човешки същества за удоволствие и печалба. И в момента беше излязъл на лов.

В сградата, пред която спряха, ставаше течение. Прозорците не бяха уплътнени добре и кондензираната влага се събираше по тях като плесен. Уолър облече топло палто и влезе през вратата, която му отвори един от хората му. Помещението беше голямо като склад, а в мрака над главите им се различаваха подпорните греди на тавана. В центъра на помещението имаше шест момичета с черни гащеризони и качулки на главите. Краката им бяха оковани, а ръцете — вързани зад гърба. Най-високата от тях едва стигаше до гърдите на Уолър.

— Как е кракът ти? — обърна се той към слабия мъж, който се появи от сенките.

Алън Райс очевидно се беше възстановил след взрива, който едва не го беше разкъсал на парчета, но дори в тъмното кожата му изглеждаше по-бледа от обикновено и той все още накуцваше.

— Справям се, с повече болкоуспокоителни.

— Колко имаме тази вечер?

Райс отвори малкия си лаптоп и светлината от екрана проблесна в тъмното.

— В тази партида са деветдесет и осем. Шейсет от Китай, двайсет от Малайзия, десет от Виетнам, четири от Южна Корея и по една от Мианмар, Туркменистан, Казахстан и Сингапур.

— Каква е настоящата цена на бройка?

Райс натрака нещо на клавиатурата.

— Двайсет хиляди американски долара. С пет процента повече от миналата година, макар че икономическата криза засегна някои от крайните купувачи. Това е осреднена стойност. Получаваме повече за тези от Малайзия и Корея и по-малко за тези от бившите съветски републики.

— Международни вкусове — подхвърли Уолър, докато обикаляше между завързаните жертви.

Той щракна с пръсти и един прожектор освети малката групичка. В гласа му се долавяше неодобрение:

— Предразсъдъци срещу дамите от бившия СССР?

— Е, тези, които получаваме от там, наистина са доста недохранени — отбеляза Райс. — А екзотичният вид на момичетата от Далечния изток вдига цената им.

— Всъщност винаги съм смятал, че жените от Източна Европа са най-красивите на света.

Уолър погледна към Паскал, който беше застанал с ръце пред тялото вместо на гърба, така че да може да извади по-бързо пистолета си от кобура, ако се наложи. Присъствието на Паскал винаги му вдъхваше някакво успокоение, и то не само заради уменията му.

Все пак Паскал му беше син.

Беше роден от една гъркиня, с която Уолър се беше запознал на почивка. Разбира се, Паскал не знаеше това. Уолър не изпитваше емоционална привързаност към него и със сигурност не хранеше никаква бащинска обич. Но въпреки това имаше чувство за дълг към него — особено след като не беше направил нищо, за да помогне на майката. Тя беше умряла в отчайваща бедност, като беше оставила на този свят само сирачето си. Уолър не се бе постарал да предотврати злощастния й край по една-единствена причина — беше изгубил всякакъв интерес към жената, която наистина изглеждаше добре, но всъщност беше една проста, необразована селянка. Той беше взел Паскал при себе си, когато навърши десет години, беше го обучил лично и сега момчето, което се беше превърнало в жесток и опасен воин, работеше за него и го пазеше от целия свят. Да, Паскал наистина беше заслужил мястото си в малката армия на Уолър.