Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Мисля, че всъщност предпочита книгите на Толкин.

— Това не променя крайния резултат. Пързаляте се по много тънък лед.

Реджи се изправи.

— Знаеш ли какво? — каза тя. — Досега се справяхме чудесно. Докато не се появи ти.

— Ако не се бях появил, всички щяхте да сте мъртви — напомни й той.

— Добре. Какво искаш, да падна на колене и да прославям твоето превъзходство? Нямаме големи бюджети, собствени самолети и прочие глупости, но въпреки това си вършим работата.

— В повечето случаи — уточни той.

Беше ред на Реджи да извърне поглед, а лицето й почервеня. Когато отново се обърна към него, ти каза:

— Ще продължаваш ли да ме обиждаш, след като си набрал инерция?

— Не те обиждам. Критикувам те. Ти ме попита какво мисля и аз ти казах. Ако не искаше да чуеш мнението ми, не биваше да ме питаш.

— Голяма работа си, честно — каза разгорещено тя.

— Има ли някакъв проблем, който не виждам? Защото отношението ти е малко враждебно.

— Няма никакви проблеми. Както сам каза, това е просто работа. Само затова си тук. Заради тъпата работа. Нали така? „Временно сътрудничество“, така се изрази, според мен с ударение на „временно“.

— Казах ти още, че не се отнасям несериозно към това, което се случи между нас.

— Наистина, точно това ми каза .

— И наистина го мислех.

— Да, сигурно.

— Дойдох, за да ти помогна. Това не означава ли нещо?

— Но също и за да заловиш Кукин и да се успокоиш, че не трябва да се оглеждаш цял живот. Не се преструвай, че го правиш само от алтруизъм.

— Честно казано, аз и бездруго трябва да се оглеждам. А и той всъщност не е най-опасният боклук, с когато е трябвало да се справям.

— И винаги ли си успявал?

Шоу неволно хвърли поглед към гроба.

— Невинаги.

Измина минута в мълчание и изражението на Реджи най-сетне омекна.

— Виж, сигурно прекалих. Аз също съм объркана и ако трябва да съм честна, цялата проклета история ме извади от релси. — Тя се огледа. — Всъщност нямам друго освен Хароусфийлд и това, което правим тук, Шоу. Сигурно ти се струва доста жалко, но при мен е така. А ако го загубя, не съм сигурна какво ще ми остане.

— Значи ще трябва да се постараем в никакъв случай да не го загубиш.

— Е, съвсем скоро ще разбера какво ще излезе, нали така?

— Мисля, че и двамата ще го разберем.

Фьодор Кукин гледаше през прозореца на хотелската си стая към улиците, окъпани в електрическа светлина, като мислено разделяше града на части. Вашингтон, окръг Колумбия, представляваше четири квадранта. В североизточния, който туристите познаваха най-добре, бяха повечето големи паметници и Белият дом. Този район беше относително безопасен. В останалата част от града обаче имаше малки, но постоянни територии, където властваше насилие.

Кукин беше научил, че три процента от пощенските кодове в този град са на местата, където се случваха повече от седемдесет процента от тежките престъпления. Повечето от тях бяха свързани с наркотици и улични банди и началникът на вашингтонската полиция беше принуден да изразходва все повече ресурси за тези проблемни райони.

Кукин седна и се зае да изучава картата на града, като я анализираше по същия метод, който беше прилагал в минали битки. Територията на Вашингтон беше доста голяма, но градът със сигурност не беше с най-голямото население в страната. И все пак почти шестстотин хиляди души го смятаха за свой дом, а много повече пътуваха всеки ден до града от предградията. Кукин не смяташе, че Кейти Джеймс ще отседне в някой от престъпните райони, което донякъде ограничаваше издирването. В бизнес кварталите имаше предимно хотели. За да се настани там, тя трябваше да използва кредитна карта, така че по пътя на логиката можеше да изключи и тази част. Около сградата на Капитолия, където се събираха ъглите на четирите квадранта, имаше жилищни квартали, където беше възможно да е отседнала. Освен това имаше и скъпи квартали в Джорджтаун на запад и нагоре по Масачузетс Авеню, или Улицата на посолствата, както го наричаха тук, а също и на Кънетикът Авеню и Шестнайсета улица в посока Мериленд. Кукин беше довел ограничен брой хора и възнамеряваше да ги използва ефективно.

Самият той беше отседнал в хотел „Хей-Адамс“, на гърба на парка „Лафайет“, който се намираше от другата страна на Пенсилвания Авеню срещу Белия дом. С него имаше шестима души, включително и Паскал, които да проведат издирването на тайнствената журналистка. Според него тъкмо професията й беше ключът. Тя беше журналистка. А с какво се занимаваха журналистите? Пътуваха, пишеха статии, разговаряха с различни хора и от време на време докладваха на работодателите си. Проблемът произтичаше от това, че в момента Кейти Джеймс явно нямаше работодател.