Дона Тарт - Тайната история

— Петима студенти не са чак толкова много.

Той бързо поклати глава със затворени очи, сякаш настоятелните ми молби го измъчваха.

— Наистина бих желал да ви приема, но дори не трябва да си позволявам да мисля за това. Ужасно съжалявам. Бихте ли ме извинили сега? Работя с един от студентите си.

* * *

Измина повече от седмица. Учебните ми часове започнаха, получих и работа при един професор по психология, д-р Роланд. (Трябваше да му помагам в някакво неясно „изследване“, чиято същина така и не разбрах. Той бе стар, отнесен на вид и разчорлен човек, изследовател на човешкото поведение, който прекарваше времето си, разтакавайки се в учителската стая.) Сприятелих се и с няколко души, повечето от които бяха първокурсници и живееха в моето общежитие. Може би приятели не е най-точната дума, която бих могъл да използвам. Хранехме се заедно, засичахме се на излизане или влизане, но основната причина за нашето сближаване бе фактът, че не познавахме никого другиго — положение, което тогава не ми се струваше непременно неприятно. Малцината, с които се бях запознал и които бяха по-дълго в колежа, разпитвах за историята на Джулиан Мороу.

Почти всеки беше чувал за него, научих всевъзможни противоречащи си, но интересни наглед истории: бил забележителен човек; измамник; не бил завършил колеж; един от големите интелектуалци на четиридесетте години, приятел на Езра Паунд и Т. С. Елиът; богатството си дължал на дялово участие в банка с вековна история, или пък, точно обратното, на придобиването на имущество с просрочена ипотека по време на Голямата депресия; че се скатал от изпълнение на войнишкия си дълг по време на някаква война (хронологически погледнато, не беше трудно да се разбере за коя война става дума); че имал връзки във Ватикана; че бил свързан с някаква свалена от власт владетелска фамилия в Близкия изток; или че имал нещо общо с франкистка Испания. Не можех да разбера къде се криеше истината във всичко това, но колкото повече научавах за него, толкова по-интересен ми ставаше. Започнах да дебна из студентското градче както неговата поява, така и тази на малката му група от ученици. Отдалеч не бяха нещо необикновено: четири момчета и едно момиче. Но отблизо бяха доста интересна картинка — поне за мен, тъй като никога не бях срещал подобни хора, които в моето съзнание притежаваха палитра от живописни и измислени качества.

Две от момчетата носеха еднакви очила: малки, старомодни, с кръгли метални рамки, което само по себе си възбуждаше любопитството ми. По-едрият от двамата, а той бе доста по-едър, над метър и осемдесет, имаше тъмна коса, квадратна челюст, груба и бледа кожа. Човек би могъл да го нарече хубав, ако чертите му не бяха толкова сурови, или очите му зад очилата — по-малко лишени от израз и празни. Носеше тъмни английски костюми и чадър (доста необичайна гледка за Хампдън), и преминаваше високомерно със съзнателната напереност на стара балерина, още по-озадачаваща при човек с неговите размери, край групичките от хипита и битници, подгответа и пънкари.

— Хенри Уинтър — отговориха приятелите ми, когато им го посочих в далечината, докато описваше широк кръг, за да избегне група свирачи на бонго на ливадата.

Другият, по-нисък, но не чак толкова, бе едно развлечено, русо момче с розови бузи и дъвка в устата, винаги весел, пъхнал юмруци дълбоко в джобовете на панталоните, деформирани на коленете. Всеки ден носеше едно и също сако — безформена маса от кафяв туид, протрита на лактите и с окъсели ръкави. Пясъчната му коса бе с път отляво, а един дълъг кичур се спускаше над едното от двете му очи, скрити зад очилата. Казваше се Бъни Коркоран — Бъни, кой знае защо, умалително от Едмънд. Имаше висок и креслив глас, който се носеше из столовата.

Третото момче бе най-екзотичното от групата. Елегантно, с остри черти, то бе прекалено слабо, с неспокойни ръце, хитро възбяло лице и къса, гъста, рошава коса в най-огненочервения цвят, какъвто бях виждал. Мислех си (неправилно), че се облича като Алфред Дъглас6 или граф дьо Монтескиу7: с красиви, колосани ризи с френски маншети, великолепни вратовръзки и черен балтон, който се развяваше след него, уподобявайки го на нещо средно между студента-принц и Джак Изкормвача. За свое най-голямо удоволствие веднъж го видях да носи пенсне. (По-късно разбрах, че не е истинско, а рамките придържат обикновени стъкла, защото зрението му бе доста по-остро дори от моето.) Казваше се Франсис Абърнати и по-нататъшните въпроси, свързани с личността му, предизвикваха подозрение у познатите ми от мъжки пол, които се чудеха на интереса ми към подобна персона.