Дона Тарт - Тайната история

Измърморих нещо и започнах да се отдалечавам от тях, когато Бъни, който гледаше в противоположната посока, протегна ръка и ме хвана за китката:

— Момент.

Стреснат, вдигнах глава. Хенри току-що влизаше — тъмен костюм, чадър и всичко останало.

Доближи се до масата и се престори, че не ме вижда.

— Здравейте. Свършихте ли? — попита ги той.

Бъни кимна с глава към мен.

— Хенри, ето един човек, с когото трябва да се запознаеш.

Хенри ме погледна. Изразът на лицето му не се промени. Затвори и отвори очите си, сякаш му се струваше невероятно, че някой като мен може да се е изпречил пред погледа му.

— Точно така — каза Бъни. — Името му е Ричард… Как ти беше фамилията?

— Папен.

— Да, да. Ричард Папен. Учи старогръцки.

Хенри вдигна глава, за да ме огледа:

— Със сигурност не и тук — каза той.

— Не — изрекох и срещнах погледа му, но изражението му беше толкова оскърбително, че бях принуден да извърна очи.

— Хенри, би ли погледнал това — бързо прибави Чарлс и отново започна да се рови из листата. — Щяхме да използваме датив или акузатив, но той предложи локатив.

Хенри се наведе над рамото му и погледна листа:

— Мда, стар локатив. Много в стила на Омир. Разбира се, граматически е правилно, но излиза леко извън контекста.

Повдигна глава, за да ме разгледа по-добре. Светлината беше под такъв ъгъл, че се отразяваше в стъклата на малките му очила и не можех да видя очите му.

— Много интересно. Значи сте познавач на Омир?

Можех да отговоря утвърдително, но имах усещането, че ще изпита задоволство да ме хване, ако направя някоя грешка, и че ще му бъде много лесно да го направи.

— Харесвам Омир — отвърнах тихо.

Той ме погледна със смразяващо презрение.

— Обичам Омир. Но разбира се тук изучаваме далеч по-нови автори — Платон, авторите на трагедии и т.н.

Опитвах се да измисля нещо в отговор, когато той се огледа незаинтересовано наоколо.

— Трябва да тръгваме.

Чарлс събра листата си и отново се изправи, Камила беше зад него, този път и тя ми подаде ръка. Така, както стояха един до друг, приликата между тях беше поразителна, но тя сякаш не се дължеше толкова на кръвта, която течеше във вените им, колкото на техните движения и стойката им. Жестът започваше от единия и преминаваше в другия като ехо, така че примигването на окото на единия, мигове по-късно отекваше в лекото помръдване на клепача у другия. Очите им, сиви, проницателни и спокойни, имаха един и същи сив цвят. Нея намирах за много красива, с вълнуваща, средновековна красота, която би могла да остане недоловима за случайния наблюдател.

Бъни избута стола си назад и ме потупа по гърба.

— И тъй, господине — каза той, — някой ден трябва да се видим и да си побъбрим за Гърция, нали?

— Довиждане — каза Хенри и ми кимна.

— Довиждане — отвърнах аз. Отдалечиха се, а аз стоях там и гледах след тях как напускат библиотеката един до друг, строени в широка фаланга.

* * *

Когато няколко минути по-късно се отбих в кабинета на доктор Роланд, за да оставя ксерокопията, го попитах дали би могъл да ми даде някакъв аванс.

Той се облегна назад в стола и впери воднистите си, зачервени очи в мен:

— Знаете ли, през последните десет години възприех обичая да не правя това. Позволете да ви обясня решението си.

— Известно ми е, господине — отговорих прибързано, защото „лекциите“ на доктор Роланд върху неговите „обичаи“ понякога отнемаха половин час, че и повече. — Разбирам съображенията ви, но този път е спешно.

Той отново се наклони напред и прочисти гърлото си:

— И какъв ще да е този спешен случай?

Ръцете му, възлести от вените и синкавобели около кокалчетата, бяха събрани на бюрото пред него. Загледах се в тях. Ужасно се нуждаех от десет или двадесет долара, но бях дошъл при него, без предварително да съм измислил какво ще му кажа.

— Как да ви кажа… Възникна нещо.

Той внушително сбърчи вежди. Твърдяха, че леко сенилното поведение на доктор Роланд е само поза. На мен пък ми изглеждаше доста истинско. Но понякога, когато човек не беше нащрек, той проявяваше неочаквани проблясъци на проницателност, която макар и често да нямаше нищо общо с темата на разговора, доказваше, че мисловните процеси все още чегъртаха някъде затлачените дълбини на съзнанието му.

Изведнъж ме споходи вдъхновение:

— Имам проблем с колата. Трябва да я закарам на ремонт — само дето нямах кола.

Не очаквах от него да ме разпитва повече, но напротив, той видимо се оживи.