Дона Тарт - Тайната история

Не си направих труда да го поправя:

— Боя се, че да.

Погледна ме за миг:

— Имате прекрасно име. Френски крале са го носили15.

— Зает ли сте сега?

— Никога не съм достатъчно зает за наследник на френския трон, ако наистина сте такъв? — отговори той любезно.

— Боя се, че не съм.

Той се засмя, цитира една старогръцка епиграма за честността като опасна добродетел и за моя голяма изненада отвори вратата и ме въведе в стаята.

Тя беше хубава и не приличаше на кабинет, а бе и по-голяма, отколкото изглеждаше отвън — просторна и бяла, с висок таван. Вятърът поклащаше колосаните завеси. В ъгъла, близо до една ниска поставка за книги, имаше голяма кръгла маса, отрупана с чайници и книги на старогръцки. Навсякъде имаше цветя — рози, карамфили и анемони, които покриваха бюрото му, масата и первазите на прозорците. Розите имаха особено силен аромат. Той се носеше, наситен и тежък, из въздуха, като се смесваше с миризмата на бергамот16 и китайски черен чай, както и с лекия мастилен привкус на камфор. Почувствах се опиянен, докато вдишвах дълбоко. Накъдето и да погледнех, имаше по нещо красиво — килими от Ориента, порцелан, малки, сякаш излезли изпод ръката на ювелири, картини — блясък на разложен цвят, който ме връхлетя, все едно бях пристъпил прага на някоя от онези малки византийски черкви — тъй скромни отвън, а отвътре изпълнени с най-наситените цветове на своите варакосани, натрошени яйчени черупки и парченца мозайка.

Седна в едно кресло край прозореца и ми посочи друго, за да седна и аз.

— Предполагам, че сте тук заради часовете по старогръцки език.

— Да.

Очите му бяха любезни, открити и повече сиви, отколкото сини.

— Семестърът е доста напреднал — допълни той.

— Бих желал отново да го изучавам. Жалко е да го изоставя след две години изучаване.

Той сключи дяволито гъстите си вежди и погледна за миг скръстените си ръце:

— Казаха ми, че сте от Калифорния.

— Да, оттам съм — отвърнах му доста озадачен. Кой ли му беше казал това?

— Не познавам много хора от Западното крайбрежие. Не съм убеден, че там ще ми хареса — направи пауза, леко замислен и смътно обезпокоен. — С какво се занимавате в Калифорния?

Разказах му захаросаната си история. Портокаловите горички, неуспелите филмови звезди, осветените от лампи коктейли край плувните басейни, цигарите и отегчението. Той ме слушаше с очи вперени в мен, видимо омагьосан от тези лъжливи спомени. Усилията ми никога не бяха срещали такова внимание и толкова открита загриженост. Изглеждаше тъй запленен, че бях изкушен да поразкрася може би малко повече отколкото изискваше благоразумието.

— Колко вълнуващо — каза топло, когато най-накрая, изпаднал почти в еуфория, се изчерпах. — Колко романтично.

— Ами ние доста сме посвикнали с всичко това там — опитах се да му отговоря, без да шавам много-много, пламнал от бравурния си успех.

— И какво точно търси в изучаването на класиците човек с такъв романтичен темперамент като вас? — попита той, сякаш щастлив от възможността да улови толкова рядка птица като мен и нетърпелив да разбере какво мисля, докато все още бях впримчен в капана на кабинета му.

— Ако под романтичен разбирате самотен и склонен към самонаблюдение, тогава смятам, че романтиците често са най-добрите познавачи на класицизма.

— Великите романтици често са провалили се изследователи на класицизма — засмя се той. — Но това е извън темата на нашия разговор, нали? Какво мислите за Хампдън? Щастлив ли сте тук?

Дадох обяснение, не толкова кратко, колкото можеше да бъде, на това защо намирах колежа задоволителен за целите си.

— Младите често намират провинцията за отегчителна — каза Джулиан. — Което не означава, че тя не е добра за тях. Доста ли сте пътували? Кажете ми какво ви привлече в това място. Мисля си, че човек на вашата възраст би бил изгубен извън града, но вероятно сте уморен от градския живот, така ли е?

Той ловко прескачаше от тема на тема, тъй умело и приятно, че неусетно свалих гарда, и в този разговор, който сякаш продължи само няколко минути, а всъщност бе далеч по-дълъг, Джулиан успя да извлече цялата информация, от която се нуждаеше. Нищо не ме наведе на мисълта, че задълбоченият му интерес се дължеше на нещо друго, освен на неимоверното удоволствие от присъствието ми, и въпреки че установих с какво облекчение разговарям на учудващо различни теми, някои доста лични и доста по-откровено, отколкото бе обичайно за мен, бях убеден, че действам по своя собствена воля. Ще ми се да можех да си спомня повече от казаното през онзи ден. Всъщност помня много от казаното от мен , но огромна част от него бе твърде глупаво, за да го извиквам в паметта си с удоволствие. Единствената тема, по която имахме различия, освен в случая, когато недоумяващо повдигна вежди при споменаването на Пикасо, което, след като го опознах, осъзнах, че е приел почти като лична обида, бе психологията, която заемаше голяма част от съзнанието ми, предвид работата ми за доктор Роланд и всичко останало.