Дона Тарт - Тайната история

Бях шокиран да го видя седнал на перваза на прозореца, когато се озовах на площадката преди стълбите, водещи към Лицея. Хвърлих му един поглед и също тъй бързо отместих очите си от него и тъкмо щях да го отмина, когато той проговори:

— Почакай — разнесе се гласът му с онова студено, бостънско, почти британско произношение.

Обърнах се.

— Ти новият neanias ли си? — попита подигравателно.

Новият млад мъж. Отговорих му утвърдително.

— Cubitum eamus? 19

— Моля?

— Забравѝ.

Прехвърли цигарата в лявата си ръка и ми подаде дясната си. Тя бе кокалеста и с нежна като на момиче кожа.

Не си и направи труда да се представи. Казах му името си след кратко и неудобно мълчание.

Дръпна за последно от цигарата и я изхвърли през отворения прозорец.

— Знам кой си — каза ми той.

Хенри и Бъни бяха вече в кабинета. Хенри четеше книга, а Бъни се беше навел през масата и му говореше на висок тон нещо сериозно.

— … пълна безвкусица, ето какво е то, стари друже. Разочарова ме. Очаквах от теб повече savoir faire 20, ако не възразяваш, че така поставям нещата…

— Добро утро — каза Франсис, който ме следваше и затвори вратата.

Хенри вдигна глава, кимна, а после отново я заби в книгата си.

— Здрасти — каза Бъни, което бе последвано от едно, — здравей и на теб. Познай само — обърна се към Франсис отново. — Хенри си е купил монблан.

— Наистина ли? — каза Франсис.

Бъни кимна към чашата върху бюрото на Джулиан, в която имаше тънки черни писалки.

— Казах му да внимава или Джулиан ще си помисли, че я е откраднал.

— Той беше с мен, когато я купих — каза Хенри, без да вдига поглед от книгата си.

— Като стана дума, колко струват тези неща? — запита Бъни.

Не последва отговор.

— Хайде де. Колко? Триста бройката? — той се бе отпуснал с цялата си тежест на масата. — Помня, че казваше колко са грозни. Казваше, че никога няма да пишеш с нищо друго през живота си освен с истинска химикалка.

Тишина.

— Ще ми дадеш да му хвърля още един поглед, нали? — каза Бъни.

Хенри остави книгата, посегна към джоба на сакото си, извади писалката и я постави на масата.

— Ето.

Бъни я взе и започна да я върти из ръцете си.

— Прилича на дебелите моливи, които използвах в първи клас — каза той. — Джулиан ли те убеди да я вземеш?

— Исках писалка.

— Това не е причината, поради която си взел тази.

— Писна ми да дрънкаме за това.

— Намирам я за признак на лош вкус.

— Ти — отвърна Хенри остро, — не си човекът, който ще говори за вкус.

Последва дълго мълчание, през което Бъни се облегна назад в стола си.

— И тъй, какъв тип писалки използваме всички ние тук? — оживено попита Бъни. — Франсоа, ти, както и аз, използваме перодръжки и мастилници, нали?

— Повече или по-малко.

Бъни ме посочи, сякаш беше домакинът в някакво ток-шоу.

— А ти, как ти беше името, Робърт? Какъв тип писалки сте използвали в Калифорния?

— Използвахме химикалки — отвърнах аз.

Бъни кимна дълбокомислено.

— Един честен мъж, господа. Простички желания. Играе с открити карти. Това ми харесва.

Вратата се отвори и близнаците влязоха.

— Какво си се развикал, Бъни? — попита през смях Чарлс, докато с ритник затваряше вратата зад себе си. — Гласът ти се носи из целия коридор.

Бъни отново заразказва историята за монблана. От неудобство се заврях в ъгъла и започнах да разглеждам книгите на етажерката.

— Колко време си изучавал класиците? — попита нечий глас изпод лакътя ми. Беше Хенри, който се бе извъртял в стола си, за да ме наблюдава.

— Две години — отговорих.

— Какво си чел на старогръцки?

— Новия завет.

— Разбира се, че си чел Koine 21, — каза той раздразнено. — Какво друго? Навярно Омир. Както и поетите.

Знаех, че последните са силата на Хенри, така че не посмях да излъжа.

— Съвсем малко.

— А Платон?

— Да.

— Целия Платон?

— Някои неща от него.

— Но всичко, което си чел, е било в превод.

Поколебах се малко повече, отколкото трябваше. Той ме погледна невярващо:

— Не може да бъде.

Натъпках ръцете си дълбоко в джобовете на новото си палто.

— Повечето от тях — отвърнах му аз, което далеч не отговаряше на истината.

— Повечето от какво? Предполагам, имаш предвид диалозите? А късни произведения? Плотин22?

— Да — излъгах го. До този ден не бях прочел и думичка от Плотин.

— Какво?

В този момент мозъкът ми блокира и не можах да се сетя за нито едно от нещата, които със сигурност знаех, че са написани от Плотин. Може би „Еклогите“23? По дяволите, не, те бяха от Вергилий.