Дона Тарт - Тайната история

— Всъщност Плотин не ме интересува чак толкова много.

— Така ли? И защо?

С всичките тези въпроси се почувствах на разпит. Изпълнен с копнеж, се сетих за предишните си часове, онези, които изоставих, заради тези — „Въведение в драмата“ при веселия господин Ланен, който ни караше да лягаме на пода, и докато правехме отпускащи упражнения, се разхождаше около нас и ни повтаряше неща като: „А сега си представете, че тялото ви се изпълва с хладка, оранжева течност“.

Не успях да отговоря на въпроса за Плотин достатъчно бързо според изискванията на Хенри. Той избъбра нещо на латински.

— Моля?

— Няма значение — погледна ме хладно и се наведе над книгата си.

Обърнах се към лавицата с книгите, за да скрия смайването си.

— Сега доволен ли си? — дочух да казва Бъни. — Предполагам, добре си го повъртял на шиш, а?

За мое най-голямо облекчение Чарлс дойде, за да ме поздрави. Той бе дружелюбен и доста спокоен, но едва си бяхме разменили поздрави, когато вратата се отвори и се възцари тишина, влезе Джулиан и тихо я затвори след себе си.

— Добро утро. Запознали сте се с новия ни студент?

— Да — отвърна Франсис с нещо, което приех за отегчение в гласа, докато придържаше стола на Камила, а след това се настани в своя.

— Прекрасно. Чарлс, би ли сложил вода за чая?

Чарлс изчезна в някаква малка прилежаща стая, не по-голяма от вграден гардероб. Оттам дочух звука на течаща вода. (Така и не узнах какво има в тази стая и как Джулиан, при определени поводи, чудотворно успяваше да извади оттам предястия, супи, основно ястие и десерт.) После Чарлс излезе, затвори вратата зад себе си и седна.

— И тъй — каза Джулиан, като огледа всички, насядали около масата. — Надявам се, че сме готови да напуснем реалния свят и да навлезем в света на възвишеното?

Той бе изключителен оратор, вълшебен разказвач и ми се ще да можех да ви дам по-добра представа за онова, което казваше. Но не е по силите на един посредствен интелект да предаде словата на висшия, особено след толкова години, без огромна част от думите да се изгубят при предаването. Разговорът през онзи ден бе за загубата на Аз-а, за четирите лудости на Платон и за всякакви останали лудости. Той започна с онова, което наричаше тежестта на Аз-а, и защо хората искат преди всичко да изгубят Аз-а си.

— Защо този инатлив, малък глас в главите ни измъчва толкова силно? — каза Джулиан, като оглеждаше насядалите около масата. — Възможно ли е това да се дължи на факта, че непрестанно ни напомня, че сме живи, за нашата тленност, за душата на всеки един от нас, която твърде много се боим да предадем, но въпреки всичко и най-много от всичко ни кара да се чувстваме нещастни? Ала също тъй — нали болката е именно онази, която най-често ни напомня за Аз-а? Ужасно е, когато като дете разбереш, че си нещо съвсем отделно от всичко останало на света, че никой друг и нищо друго не изпитва болка от изгорения език или ожулените колене, че нашите болки и страдания са си само наши. Става още по-ужасно, когато пораснем и разберем, че няма същество, независимо от силата на любовта ни към него, което някога истински да ни разбере. Нашият собствен Аз ни прави най-нещастни и това е причината, поради която толкова силно желаем да се отървем от него, не мислите ли? Спомнете си ериниите24.

— Фуриите — каза Бъни с блеснали очи, изгубени под кичурите коса.

— Точно така. И как са докарвали хората до лудост? Те буквално увеличавали звука на вътрешния монолог, подсилвали качествата, които вече били прекалено развити, карали хората да бъдат толкова много самите себе си , че повече не можели да търпят това. И как бихме могли да се отървем от този влудяващ Аз, напълно да се лишим от него? Любов? Може би; но старият Цефал чул Софокъл да казва, че дори и най-низшите измежду хората знаят какъв жесток и ужасен господар е любовта. Човекът губи себе си в името на другия, но правейки това, се заробва и бива нещастен под игото на най-капризното от всички божества. Война? Можеш да загубиш себе си в радостта от битката, отдаден на борбата за прекрасна кауза, но в наши дни няма толкова много славни каузи, за които да се бориш — засмя се той. — Въпреки че, смея да отбележа, след толкова четене на Ксенофонт и Тукидид, няма много младежи, които да познават толкова добре бойните тактики като вас. Убеден съм, че само да бяхте пожелали, можехте да се отправите в боен строй към Хампдън и сам-сами да го превземете.

— Можем да го направим този следобед, с шестима души — изсмя се Хенри.