Дона Тарт - Тайната история

Замлъкна за миг:

— Геният на римляните, а вероятно и техният недостатък се заключава в тяхното маниакално пристрастие към реда. Виждаме го в архитектурата им, в литературата, в законите — това яростно отрицание на тъмнината, на безумието и хаоса — той се разсмя. — Лесно откриваме обяснение за това защо римляните, които по принцип са толерантни към чуждите религии, преследват толкова безмилостно християните. Нима идеята, че един обикновен престъпник е възкръснал от мъртвите, не е абсурдна? Колко отблъскващо е, че последователите му го почитат, като пият от кръвта му! Липсата на логика ги плашела и те направили всичко възможно, за да унищожат тази религия. Всъщност, мисля си, че причината за толкова крайните мерки, които предприемат, не се дължи само на страха, а на това, че са неудържимо привлечени от християнството. Често прагматиците са изненадващо суеверни. Въпреки цялото им здравомислие има ли народ, който да живее в по-голям страх от свръхестественото, от римския? Гърците били различни. Подобно на римляните неудържимо ги влечели редът и симетрията, но същевременно знаели колко е глупаво да отричат невидимия свят, старите богове. Чувства, тъмнина, варварство — погледна за миг към тавана, изражението му бе почти разтревожено. — Спомняте ли си за разговора ни преди малко, когато обсъждахме, че понякога най-кървавите и ужасяващи неща са най-красивите? Чисто древногръцка идея, при това много дълбока. Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво. А какво би било по-красиво и по-ужасяващо за души като нашите и като на древните гърци от пълната загуба на контрол? Само за миг да отхвърлим оковите на съществуването, да изтръгнем нещастието от смъртното си същество? Еврипид говори за менадите: с глави, отметнати назад и гърла, изпънати към звездите, „прилични повече на кошути, отколкото на човешки същества“. Да бъдем напълно свободни! Разбира се, че човек е способен да извади на бял свят тези разрушителни страсти по един по-вулгарен и по-несъвършен начин. Но колко по-прекрасно би било да ги отприщи в един-единствен изблик! Да пее, крещи и танцува босоног посред нощ в гората, лишен, подобно на животно, от мисълта за тленността си! Това са мощни мистерии. Рев на бикове. Извори от мед, бликащи от земята. Ако открием достатъчно сила в душата си, ще можем да разкъсаме воала и да погледнем право в лицето тази гола и ужасяваща красота. Ще се оставим на божествата да ни сдъвчат, погълнат, изтръгнат костите ни, а после да ни изплюят преродени.

Всички се бяхме навели напред и не помръдвахме. Бях зяпнал с отворена уста и усещах всяко вдишване на тялото си.

— За мен в това се крие ужасяващата притегателна сила на дионисиевия ритуал. Трудно ни е да си го представим. Този огън на чистото същество.

* * *

След края на часа бродех на долния етаж като в просъница, главата ми се въртеше, но ясно и болезнено осъзнавах, че съм жив и млад и край мен се е разстлал един прекрасен ден: небето бе дълбоко, дълбоко и болезнено синьо, а вятърът пилееше червените и жълтите листа като вихър от конфети.

Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво.

Същата нощ записах в дневника си: „Сега дърветата са шизофренични и започват да губят контрол, побеснели от шока на своите нови огнени премени. Някой, не беше ли Ван Гог, беше казал, че оранжевото е цветът на лудостта. Красотата е ужас. Искаме тя да ни погълне, да се скрием в огъня, който ни пречиства.“

Отидох до пощата (преситени студенти, работна атмосфера), бях все още необяснимо замаян и надрасках картичка до майка си: огнени кленове, планински поток. Изречението на гърба на картичката гласеше следното: „Възнамерявам да видя есенния листопад между 25 септември и 15 октомври, когато е най-ослепителен“.

Тъкмо я пусках в кутията за писма за страната, когато видях Бъни, който, обърнат с гръб към мен, преглеждаше редицата от номерирани пощенски кутии. Спря се пред моята и пъхна нещо в нея. После скришом се изправи и бързо излезе с ръце в джобовете и мятаща се във всички посоки коса.

Изчаках, докато си тръгне, и се запътих към кутията си. Вътре открих кремав плик от плътна, твърда и много официална хартия, но написаното с молив бе разкривено и детско, като на ученик в пети клас. Бележката вътре също бе написана с молив, почеркът — ситен, неравен и труден за четене:

„Ричард, друже,

Какво ще Кажеш да Обядваме в неделя, около един? Знам едно Страхотно малко местенце. Коктейли и всичко останало. Аз черпя. Моля ела.