Дона Тарт - Тайната история

— Ти си се побъркал.

— Не, те са се побъркали. Погледнете следващото изречение. Трябва да използваме датив.

— Сигурен ли си?

Отново шумолене на хартия.

— Напълно. Epi to karchidona 12.

— Не е така — каза Бъни. Звучеше като Търстън Хауъл от „Островът на Гилиган“13. — Аблативът е ключът за бараката. Трудните винаги са в аблатив.

Малка пауза.

— Бъни — каза Чарлс, — ти си се объркал, аблатив има в латинския.

— Ама разбира се , че знам това — раздразнено му отвърна Бъни след кратко мълчание, изпълнено с двоумене, което доказваше точно обратното. — Но ти знаеш какво имам предвид. Аорист, аблатив са все едно и също, нали…

— Чарлс — добави Камила, — твоят датив не върши никаква работа.

— Напротив. Те са отплавали, за да нападнат града, нали така?

— Да, но гърците прекосяват морето, за да стигнат до Картаген.

— Именно затова поставям epi пред името на града.

— Но ти можеш да нападаш и пак да използваш epi , въпреки това трябва да използваме акузатив, защото основните правила са такива.

Сегрегация. Собствена личност. Концепция за самия себе си. Вперих поглед в индекса, а мозъкът ми трескаво търсеше падежа, от който се нуждаеха. Гърците прекосяват морето, за да достигнат Картаген. До Картаген. Място и накъде. Място и откъде. Картаген.

Изведнъж нещо ми проблесна. Затворих книгата и я върнах на лавицата.

— Моля да ме извините — казах аз.

Стреснати, те веднага спряха да си говорят, обърнаха се и се втренчиха в мен.

— Извинете ме, че ви прекъсвам, но падежът, който търсите е локатив, не мислите ли?

Известно време никой не пророни и дума.

— Локатив? — попита Чарлс.

— Просто поставете zde към karchido — добавих аз. — Мисля, че е zde . Ако го използвате, не се налага да поставяте предлог, освен epi , след като са тръгнали на война. Той предполага „в посока към Картаген“, а с това си спестявате и падежа.

Чарлс погледна листата пред себе си, а после и мен.

— Локатив, а? — попита. — Така е доста неясно.

— Сигурен ли сте, че може да се използва за Картаген? — добави Камила.

— Вероятно не — не бях се замислил над това. — Знам, че може да се използва за Атина.

Чарлс се пресегна, придърпа речника към себе си и започна да се рови из него.

— Дявол го взел, какво ви пука — намеси се остро Бъни. — Ако не се налага да го спрягаме и ако не изисква предлог, тогава според мен върши работа.

Облегна се назад и погледна към мен:

— Бих желал да стисна ръката ти, непознати друже.

Предложих му я, той я сграбчи и я разтърси здраво, като междувременно едва не катурна с лакътя си едно от шишенцата с мастило.

— Драго ми е да се запознаем, мда — добави той, докато с другата си ръка се пресегна и отмахна косата от очите си.

Смутих се, когато станах център на вниманието им. Сякаш изведнъж образите от любима картина, вечно погълнати от собствените си занимания, бяха вперили поглед извън платното и ми бяха проговорили. Само ден преди това Франсис, обгърнат в облак от черен кашмир и цигарен дим, бе преминал край мен по един от коридорите. За един кратък миг, когато рамото му ме докосна, се превърна в същество от плът и кръв. В следващия отново бе станал видение — плод на въображението ми — което, нехаещо за моето присъствие, се носеше по коридора, потвърждавайки твърдението, че привиденията не са заинтересовани от съществуването на живите.

Чарлс, който все още се ровеше из речника, се изправи и ми подаде ръка:

— Аз съм Чарлс Маколи.

— Ричард Папен.

— Аха, значи ти си онзи — изведнъж каза Камила.

— Моля?

— Ти си онзи, който е идвал да се записва за часовете по старогръцки.

— Това е сестра ми — добави Чарлс, — а това… Бън, каза ли му как се казваш вече?

— Не, не съм убеден. Вие ме направихте щастлив, господине. Имаме още десет изречения, подобни на това, и само пет минути, за да ги довършим. Казвам се Едмънд Коркоран — каза Бъни, като отново сграбчи ръката ми.

— От колко време учиш старогръцки? — попита Камила.

— Две години.

— Бива те.

— Жалко, че не си в нашата група — добави Бъни.

Напрегнато мълчание.

— Ами… — допълни Чарлс с известно неудобство. — Джулиан е доста особен, когато се стигне до това.

— Защо не отидеш отново при него? — предложи Бъни. — Занеси му цветя, кажи му, че обичаш Платон и си го опитомил.

Последва ново мълчание, този път по-неодобрително от предишното. Камила се усмихна, не точно на мен — сладка, безлична усмивка, сякаш бях келнер или продавач в магазин. Зад нея Чарлс, все още изправен, също се усмихна и учтиво повдигна вежди — жест, който можеше да бъде признак за нервност, но можеше и да означава какво ли още не, аз пък го изтълкувах като въпрос „Това ли е всичко?“ .