Дона Тарт - Тайната история

— Често ли се случват подобни неща тук?

— Разбира се. Във всяко училище има трудни преподаватели. И има много — за моя изненада той заговори по-тихо, — много хора в този колеж, които са далеч по-трудни от него. Ще ви помоля да не цитирате думите ми.

— Няма — отговорих, леко изненадан от внезапната поверителност в разговора ни.

— Наистина е много важно да не го правите — беше се навел напред и шепнеше, малките му уста едва се отваряха, докато изричаха думите, — настоявам за това. Може и да не ви е известно, но имам неколцина страшни врагове в катедрата по литература. Та дори и да ви се струва невъобразимо, в моята катедра . Освен това — продължи Лафорг с по-нормален глас — той е особен случай. Преподавал е в това учебно заведение години наред и отказва да получава заплащане за труда си.

— Защо?

— Богат е. Дарява заплатата си на колежа, като приема само един долар годишно заради данъците.

— Ясно — въпреки че бях в Хампдън едва от няколко дни, вече бях свикнал с официалните обяснения за финансови затруднения, малки дарения и ограничени бюджети.

— Колкото до мен — продължи Лафорг, — обичам работата си, но имам съпруга и дъщеря, която учи във Франция, та парите са ми добре дошли, нали разбирате?

— Въпреки това ще говоря с него.

— Можете да опитате — повдигна рамене Лафорг, — но ви съветвам да не си определяте среща, защото най-вероятно няма да ви приеме. Казва се Джулиан Мороу.

Не държах толкова много да запиша старогръцки, но онова, което Лафорг ми каза, ме заинтересува. Слязох долу и влязох в първия кабинет, който се изпречи пред очите ми. Слаба, кисела на вид жена с изтощена руса коса седеше зад бюрото и ядеше сандвич.

— Сега съм в обедна почивка. Върнете се в два часа.

— Моля да ме извините. Търся кабинета на един от преподавателите.

— Хммм. Аз съм административен секретар, а не дъската за обяви, но може пък и да знам къде е. Кой е той?

— Джулиан Мороу.

— А, него ли? — отговори тя изненадана. — За какво ви е притрябвал? Мисля, че е горе, в Лицея5.

— Коя стая?

— Той е единственият преподавател там горе. Обича тишината и спокойствието. Ще го откриете.

Всъщност откриването на „Лицея“ не бе никак лесно. Беше една малка сграда в края на колежа, стара и дотолкова покрита с бръшлян, че почти не се различаваше от заобикалящата я природа. Партерът беше зает от зали и класни стаи, до една празни, с измити черни дъски и току-що лъснати с восък подове. Дълго се лутах, безпомощен, докато най-сетне открих едно малко и зле осветено стълбище в най-далечния край на сградата.

След като се изкачих по него, се озовах в дълъг и пуст коридор. Наслаждавайки се на шума от стъпките си по балатума, крачех бързо и оглеждах затворените врати за номера или имена, така стигнах до една, на която в месингова рамка бе поставена картичка. На нея с релефен шрифт бе изписано името „ДЖУЛИАН МОРОУ“. За миг се поспрях пред нея, а после почуках три пъти кратко.

Изминаха минута-две, след което бялата врата се открехна. Надникна едно лице — тясно и интелигентно, но изпълнено с тревога и любопитство, подобно на въпросителен знак. Въпреки че някои от чертите на това лице загатваха за младост — извитите като на елф вежди и стремителните, силни очертания на носа, челюстта и устата — то по никакъв начин не принадлежеше на млад човек, а и косата беше бяла като сняг. Лесно отгатвам възрастта на хората, но в този случай определено бях затруднен.

Известно време постоя така, а сините му очи ме гледаха с любопитство и примигваха.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — гласът бе мил и внимателен — така възрастните говорят понякога с децата.

— Ами… Името ми е Ричард Папен.

Той примигна отново и наклони главата си на другата страна, погледът му бе весел, дружелюбен като на врабче.

— Искам да се запиша във вашия курс по старогръцки език.

Лицето му посърна:

— Толкова съжалявам — тонът му, колкото и да бе странно, подсказваше, че той наистина съжалява повече от самия мен. — Бих се радвал да ви приема, но се боя, че всички места са заети.

Нещо в това привидно искрено съжаление ми даде смелост:

— Вероятно има някакъв начин да приемете още един студент… — му казах.

— Ужасно съжалявам, господин Папен — скръбно ми отговори той, сякаш ме успокояваше за трагичната загуба на обичан приятел, опитвайки се да ме накара да разбера, че не е в състояние да ми помогне по някакъв друг съществен начин. — Ограничил съм се до петима студенти, не мога дори да си помисля да приема още един.