Дона Тарт - Тайната история

Предполагам, че в определен етап от живота си съм имал какви ли не истории за разказване, но сега разполагам само с тази. Тя е единствената, която ще мога да разкажа някога.

Дали извън художествената измислица съществува нещо като „гибелна страст“, онази отчетлива, тъмна пукнатина, която бележи поврата в нечий живот? Мислех, че няма такова нещо. Сега съм на обратното мнение. Моята страст е болезненият стремеж към живописното — на всяка цена.

„А moi. L’histoire d’une de mes folies.“ 2

Казвам се Ричард Папен. На двадесет и осем години съм и до деветнадесетата си година не бях виждал Нова Англия или колежа Хампдън. Калифорниец съм по рождение, а както установих наскоро, и по природа. Последното е нещо, което си признавам едва сега, след като го разбрах. Не че това има голямо значение.

Израснах в Плано, малко градче в северната част на Силиконовата долина. Нямам нито братя, нито сестри. Баща ми притежаваше бензиностанция, а майка ми си стоеше вкъщи, докато не поотраснах и времената не станаха трудни, та й се наложи да започне работа като телефонистка на една от големите фабрики за чипове в покрайнините на Сан Хосе.

Плано. Самото име извиква в съзнанието заведения за бързо хранене, каравани и връхлитащи от асфалтовата настилка горещи вълни. Годините, преживени там, не ме дариха със забележително минало — нямах нищо, от което да не мога да се отърва като от чаша за еднократна употреба. А това в известен смисъл е рядка придобивка. Когато напуснах дома си, нищо не ми пречеше да измисля едно ново и далеч по-ласкателно животоописание, пълно със забележителни и простички случки — едно лесно смилаемо за непознатите, цветисто минало.

Омаята на това измислено детство, изпълнено с плувни басейни, портокалови горички и далечни, обгърнати от ореола на шоубизнеса родители, напълно затъмни безцветния оригинал. На практика, когато се замисля за детските си години, не мога да се сетя за много неща с изключение на една жалка сбирщина от предмети: гуменките, които носех през цялата година, книжките за оцветяване от супермаркета и изтърканата футболна топка, моят принос към съседските игри. С две думи, нищо интересно, още по-малко пък забележително. Бях тих, висок за възрастта си и доста луничав. Нямах много приятели, но не мога да кажа дали това се дължеше на личен избор или на обстоятелствата. В училище се справях добре, но не блестях с нищо. Обичах да чета — поредицата за Том Суифт, романите на Толкин, но също така да гледам телевизия, при това доста — проснат на килима в голата ни всекидневна през дългите и скучни следобеди след училище.

Честно казано, не мога да си спомня още кой знае какво за онези години, освен едно определено настроение, което се бе просмукало в повечето от тях — една меланхолия, която свързвам с гледането на „Чудният свят на Дисни“ в неделните вечери. Неделята беше тъжен ден — ранно лягане и училище на другия ден — но докато гледах фойерверките, осветяващи окъпаните в светлини замъци на Дисни, ме обземаше едно по-общо чувство на боязън, на прикованост към омагьосания кръг училище-дом. Все обстоятелства, които поне за мен представляваха ясна и основателна причина за потиснатост. Баща ми беше стиснат, домът ни — грозен, майка ми не ми обръщаше достатъчно внимание, дрехите ми бяха евтини, подстрижката ми твърде къса и никой в училище не ме харесваше кой знае колко. И тъй като откакто се помня всичко това важеше с пълна сила, мислех си, че несъмнено, докато свят светува, нещата ще продължат да текат в същото ужасяващо русло. Накратко, усещах, че животът ми е увреден в самата си основа по някакъв неуловим начин.

Няма нищо изненадващо тогава, че ми е трудно да приравня своя живот с живота на приятелите си, или поне с онзи, който смятах, че са водили. Чарлс и Камила са сираци (колко силно съм желал тази жестока съдба!), отгледани от баби и пралели в къща във Вирджиния, заобиколени от коне, реки и онези дървета, чийто сок индианците използвали като естествена дъвка. Колкото до Франсис, майка му го родила съвсем млада — седемнадесетгодишно малокръвно червенокосо момиче с богат баща, което избягало с барабаниста на Ванс Вейн и неговите „Музикални момци“. Само след три седмици вече си била вкъщи, а бракът им — анулиран след шест, и както Франсис обича да казва, неговите баба и дядо го отгледали заедно с майка му, сякаш били брат и сестра, по толкова величествен маниер — английски гувернантки, частни училища, лета в Швейцария и зимни курорти във Франция — че дори и клюкарите били впечатлени. Да вземем дори грубоватия Бъни. Детството му, както и моето, не бе белязано от моряшки куртки и уроци по танци. Но си беше едно типично американско детство. Баща му бил ръгби-звезда в университета „Клемсън“, станал по-късно банкер. Бе израснал с четирима братя и нито една сестра, в шумна къща в предградията — с яхти, тенис ракети и голдън ритрийвъри на тяхно разположение, лета в Кейп Код, пансиони край Бостън и пикници по време на футболния сезон край отворената задна врата на автомобила. Детство, което непрестанно се долавяше у Бъни — от начина, по който се ръкуваше, до начина, по който разказваше някой виц.