Дона Тарт - Тайната история

Никога не съм бил по̀ на изток от Санта Фе и по̀ на север от Портланд, така че след една дълга и неспокойна нощ, започнала някъде в Илинойс, когато слязох от автобуса беше шест часа сутринта и слънцето се издигаше над върховете, брезите и невероятно зелените ливади. Замаян от нощта, безсънието и трите дни, прекарани в пътуване по магистралите, си помислих, че съм се озовал в край, роден от сънищата.

Общежитията не бяха никакви общежития или поне по нищо не приличаха на онези, които познавах, със сиви стени и потискаща, жълтеникава светлина. Постройките бяха облицовани с дъски, имаха зелени капаци на прозорците, бяха разположени зад централната сграда и обградени от явори и ясени. Както и да е, въпреки това не се надявах, че определената за мен стая, където и да се намираше тя, би могла да бъде друга освен грозна и разочароваща. Ето защо, когато за първи път я зърнах, се втрещих — бяла, прозорците й гледаха на север, гола като монашеска килия, с дъбов под, осеян с белези, и с наклонен като на мансарда таван. През първата нощ в нея седях на леглото, докато слънцето залязваше, стените бавно преливаха от сиво в златисто и се претопиха в черно. Някъде в другия край на коридора едно сопрано до отмала се катереше и слизаше по нотната стълбица, отмря и последният светлик, а сопраното продължаваше своите каденци в тъмнината, подобно на ангел на смъртта. Въздухът никога не ми се е струвал толкова студен и разреден, както през онази нощ и никога не съм се чувствал толкова далеч от ниско нахвърляните очертания на прашния Плано.

До началото на учебните занимания стоях сам между белосаните стени на своята стая, сред яркозелените ливади на Хампдън. През тези първи дни се чувствах щастлив както никога досега — бродех като сомнамбул, зашеметен и опиянен от красота. Група момичета със зачервени бузи играеха футбол, опашките им се мятаха на всички страни и над кадифеното, обагрено от здрача игрище се носеха викове и смях. Дърветата скърцаха под тежестта на товара си, на тревата под тях бяха нападали червени ябълки, носеше се тежкият и сладникав мирис на загниващия по земята плод, и около тях непрекъснато жужаха оси. Часовниковата кула на централната сграда — обвити в бръшлян тухли и бял заострен шпил, сякаш омагьосан в замрежената далечина. Шокът, когато за първи път видях бреза през нощта, издигаща се в тъмнината, хладна и безплътна като призрак. Нощите, по-дълги, отколкото си представях — черни, ветровити и безкрайни, хаотични и необуздани.

Възнамерявах да запиша старогръцки език, тъй като това беше единственият език, който познавах добре. Когато споменах това на академичния си съветник, французин на име Жорж Лафорг, с мургава кожа и тесен нос с големи ноздри, той само се усмихна и опря върховете на пръстите си едни в други.

— Боя се, че това няма да бъде възможно — каза той с френски акцент.

— Защо?

— Има само един преподавател по старогръцки и той е много взискателен към своите студенти.

— Учил съм старогръцки две години.

— Най-вероятно това няма да има никакво значение за него. Освен това, ако основният ви предмет ще бъде английска литература, трябва да изучавате някой жив език. Все още има места в началния ми курс по френски, както и за часовете по немски и италиански. А колкото до испанския — добави след кратка консултация с листата пред себе си, — там е почти пълно, но ако желаете, ще говоря с господин Делгадо.

— Предполагам, че вместо с него бихте могли да говорите с преподавателя по старогръцки.

— Не съм убеден, че ще има някаква полза. Броят на учениците му е изключително ограничен. А и изборът му почива на лична, а не на академична основа.

В гласа му се долавяше нотка на сарказъм, а също така и намек, че ако не възразявам, то той не би желал да продължи този разговор.

— Не разбирам какво имате предвид — всъщност мислех си, че разбирам, но отговорът му ме изненада.

— Няма нищо общо с това, което си мислите. Той, разбира се, е прекрасен учен. Доста обаятелен при това. Но намирам за доста странни идеите му за преподаване. На практика той и студентите му нямат досег с останалата част от колежа. Така и не ми е ясно защо продължават да слагат курсовете му в общия каталог, това е подвеждащо и всяка година води до обърквания, защото тези часове фактически са недостойни. Чувал съм, че за да ви приеме сред учениците си, трябва да сте чели подходящите автори и да имате виждания, сходни с неговите. Неведнъж е отказвал да приеме студенти като вас, които имат познания и преди това са изучавали класиците. Колкото до мен — повдигна вежда той, — ако студентът желае да изучава предмета, който преподавам, и има необходимите познания, свободен е да посещава часовете ми. Много демократично, нали? Това е най-добрият подход.