Дона Тарт - Тайната история

Като изключим старогръцкия език и годината, прекарана в тяхната компания, никога не съм имал нещо общо с някого от тях, както нямам нищо общо с тях и сега. Ако любовта е нещо, което може да се споделя от мнозина, тогава смятам, че тя е другото, което ни свързваше, въпреки че осъзнавам колко странно може да прозвучи това в светлината на историята, която ще ви разкажа.

Как да започна?

След училище постъпих в малък колеж в родното си градче. Родителите ми бяха против това, тъй като ми дадоха ясно да разбера, че от мен се очаква да помагам на баща си в бизнеса му. Именно това бе една от многото причини, накарали ме да постъпя в колежа. По време на двете години, прекарани там, изучавах и старогръцки. Разбира се не от любов към езика, а защото се подготвях да уча медицина (парите, знаете ли, бяха единственият начин, по който можех да променя своята орис, а лекарите изкарват доста пари, QED 3). Моят наставник в колежа ме посъветва да запиша и един език, за да изпълня изискванията за хуманитарни предмети. И тъй като часовете по старогръцки бяха следобед избрах него, така можех в понеделник да спя до късно. Този ми избор се дължи изцяло на случайността, но както ще разберете по-нататък, щеше да се окаже съдбовен.

Справях се със старогръцкия, нещо повече, бях блестящ по този предмет и през последната година дори ме наградиха от катедрата по класически езици. Това бе любимият ми предмет, защото бе единственият, който се водеше в обикновена класна стая — нямаше стъкленици, пълни с кравешки сърца, нямаше миризма на формалдехид, нямаше и клетки, пълни с крещящи маймуни. Първоначално си мислех, че с упорит труд ще преодолея огромната си погнуса и неприязън към призванието си, а ако се трудя още по-упорито, дори може да събудя у себе си някакъв скрит талант за лекарската професия. Но нещата не стават така. Месеците изминаваха, все нищо не ме затрогваше, макар и да не бях напълно отвратен. Оценките ми по биология бяха лоши, а учителят и съучениците ми ме презираха. Без да кажа на родителите си, се прехвърлих да уча английска литература — ход, който дори и на мен се струваше обречен, достоен за цар Пир. Имах усещането, че режа клона, на който седя, и че определено ще съжалявам за това, тъй като все още бях убеден, че е по-добре да се провалиш в едно печелившо поприще, отколкото да се бориш в едно, за което баща ми, който си нямаше хабер нито от финанси, нито от академично образование, ме бе убедил, че е най-недоходоносното. Неизбежно щяло да доведе до непрестанното ми висене вкъщи и просене на пари от моя страна. Пари, каквито, както той надлежно ме увери, нямал никакво намерение да ми дава.

И тъй, започнах да уча литература, това ми се нравеше повече. Домът не ми стана по-симпатичен. Не мисля, че съм в състояние да предам отчаянието, до което ме довеждаше моята среда. Предвид обстоятелствата и нрава ми предполагам, че бих бил нещастен навсякъде, както в Биариц и Каракас, така и на остров Капри, но тогава бях убеден, че нещастието ми произхожда от онова място. Вероятно част от него наистина произлизаше оттам. До известна степен Милтън има право, когато пише, че „умът е място и в себе си той може / от рая да направи ад…“4 и т.н., но така или иначе бе ясно, че основателите на Плано са използвали за модел не рая, а онова другото, далеч по-скръбно място. Докато бях в гимназията, придобих навика да се шляя след училище из огромните търговски центрове — шляех се из осветените и прохладни галерии, докато стоките и кодовете, местата за отдих и ескалаторите, огледалата и музиката, шумът и светлините им не ме замаеха, предпазният бушон в главата ми не изключеше и изведнъж всичко не изгубеше очертания — цветове без форма, мехур от несвързани молекули. После, подобно на зомби, се добирах до паркинга. Отправях се към игрището за бейзбол, където, без дори да излизам от автомобила и с ръце на волана, седях вторачен в телената ограда и пожълтялата зимна трева, докато слънцето не залезеше и вече не можех да различа очертанията на предметите.

Не можех да разбера същината на своята неудовлетвореност, макар да бях възприел погрешното виждане, че тя е израз на бохемство, с доста смътен марксистки произход (през пубертета нелепо парадирах с привидни социалистически убеждения, главно за да дразня баща си). Бих побеснял дори при най-незабележимия намек, че тя се дължи на пуританската жилка в характера ми, което всъщност бе и истината. Неотдавна открих следния пасаж, написан в една тетрадка, когато съм бил приблизително осемнадесетгодишен: „За мен това място е пропито с миризмата на гнилоч, подобна на миризмата на умиращи презрели плодове. Никъде другаде противните процеси на рождението, съвкуплението и смъртта, тези чудовищни повратни точки в битието, гърците ги наричат «миазма» или «петно», не са толкова животински и същевременно толкова разкрасени, за да изглеждат привлекателни. И никъде другаде толкова много хора не вярват толкова силно в лъжи, изменчивост и смърт, смърт, смърт.“