Дона Тарт - Тайната история

Струва ми се доста преувеличено, но от това как звучи съдя, че ако бях останал в Калифорния, щях да свърша като последовател на някой култ или най-малкото щях да следвам някакви странни ограничения в избора си на храна. Спомням си, че по онова време четях Питагор и в някои от идеите му откривах странно очарование, например носенето на бели одежди или въздържанието от храна, която има душа.

Вместо това се озовах на Източния бряг.

Запалих се по Хампдън по ирония на съдбата. Една вечер, през един дълъг уикенд след Деня на благодарността, изпълнен с дъждовно време, боровинки от консерва и досадния звук на футболните мачове от телевизора, се прибрах в стаята си след кавга с моите родители (така и не си спомням за какво се бяхме карали, винаги спорехме за пари и училище). Ровех из гардероба за палтото си, когато отнякъде изпадна брошурата на колежа Хампдън в град Хампдън, щата Върмонт.

Беше отпреди две години. Докато бях в гимназията, доста колежи ми бяха изпращали подобни неща, защото резултатите от изпитите ми бяха високи, но за съжаление не достатъчно, та да ми осигурят стипендия. Тази бях запазил в учебника си по геометрия и бе преседяла там през последната ми година в училище.

Нямам и най-малка представа защо беше в гардероба ми. Предполагам, че съм я задържал, защото изглеждаше добре. Прекарах безброй часове през последната година в училище в съзерцание на фотографиите в нея, сякаш ако се взирах в тях достатъчно дълго и с копнеж, благодарение на някаква незнайна осмоза щях да се озова сред кристалната им и неопетнена чистота. Дори и сега си спомням тези фотографии, подобно на картинките в любима книжка от детството. Окъпаните в слънчева светлина ливади, обгърнатите от облаци върхове в премрежената далечина, безбройните нападали листа във ветровития есенен ден, големите огньове на открито, мъглата, звука на виолончело, тъмните прозорци и снега.

Колежът Хампдън, град Хампдън, щата Върмонт. Основан през 1895 година. Само този факт стигаше, за да предизвика моето удивление. Нито едно от нещата, които знаех за Плано, не се бе появило по-рано от 1962 година. Брой на студентите — петстотин. Позволяващ обучение на лица от двата пола. Прогресивен. Специализиран в свободните изкуства. Високи критерии за приемане в учебното заведение. „В желанието си да предложи един всеобхватен курс на обучение в хуманитарните дисциплини, колежът Хампдън се стреми не само да даде на студентите си солидни познания в избраната от тях сфера, но и да им помогне да придобият задълбочени знания за западното изкуство, цивилизация и мисъл. Целта ни е не само да запознаем отделната личност с фактите, а да я научим да вае с помощта на изначалните съставки на мъдростта.“

Колежът Хампдън, град Хампдън, щата Върмонт. Дори около самото име витаеше някакво строго английско звучене, поне за моето ухо, което безнадеждно лелееше за Англия и бе глухо за сладките и тъмни ритми на малките мисионерски градчета. Дълго време съзерцавах една снимка на постройка, под която пишеше „Централна сграда“ и от която струеше слаба академична светлина — толкова различна от Плано и от всичко останало в моя живот — светлина, която ме караше да си мисля за дълги часове, прекарани в прашни библиотеки, обграден от стари томове и тишина.

Майка ми почука на вратата и ме повика. Не й отговорих. Откъснах формуляра за допълнителна информация и започнах да го попълвам. Име: Джон Ричард Папен. Адрес: „Мимоза корт“ №4487, Плано, Калифорния. Бих ли искал да получа информация за възможностите за финансово подпомагане? Да (отговорът беше съвсем очевиден). На следващата сутрин изпратих формуляра по пощата.

Последвалите месеци бяха една безкрайна и кошмарна битка с документите, изпълнена с патови положения и водена в окопите. Баща ми отказа да попълни формулярите за получаване на финансова помощ. Най-накрая в изблик на отчаяние откраднах данъчната декларация от жабката на тойотата му и ги попълних сам. После отново чакане. Пристигна писмо от директора, отговарящ за приема на студенти. Трябваше да се явя на интервю, кога бих могъл да отида във Върмонт? Отговорих му, че не мога да си позволя полет дотам. Пак чакане и ново писмо. Колежът ще върне парите за пътуването, ако приема предложената ми от тях стипендия. Междувременно пристигнаха и документите за самата стипендия. Според баща ми частта, която семейството ми трябваше да поеме, бе повече, отколкото можехме да си позволим, и той отказа да я покрие. Този особен вид партизанска война се проточи цели осем месеца. Дори и сега не осъзнавам съвсем ясно поредицата от събития, довели до моето пребиваване в Хампдън. Преподаватели, които приеха положението ми с разбиране, писаха писма — бяха направени редица изключения в моя случай. Не бе изминала и една година, след като под влияние на мигновеното хрумване бях седнал на жълтия и раздърпан килим в стаята ми в Плано и бях попълнил формуляра, а вече слизах от автобуса в Хампдън с два куфара и петдесет долара в джоба.