Глен Купър - Книга на душите

— Готово е. Остава само да чакаме.

— Вероятност за успех?

— Висока. Много висока.

— Не мога да позволя издънка, Фрейзър. Нямаш представа какъв удар беше да заловят твоя човек. Историята стигна чак до върха. Чух, че министър-председателят измъкнал президента от кенефа, за да му крещи по телефона. Разправял неща за пробив в доверието между съюзници, нарушаване на специалните отношения и разни подобни. После британците заплашили да оттеглят морската си подкрепа за „Помагаща ръка“. А не е нужно да ти казвам, че това преебава моя живот на няколко нива. Нямаш представа каква логистична подготовка сме направили. Почти толкова голяма, колкото при инвазията в Ирак. Веднага след събитието в Каракас трябва да сме готови да действаме. Със или без британците.

— Да, сър, разбирам — с равен тон отвърна Фрейзър.

— Дано да е така. Е, наградата ти идва. За да запази мира, президентът се съгласи да отвори кимоното за първи път. Ще пусне британците в Зона 51. Следващата седмица ще изпратят екип на СРС и ти ще трябва да си им домакин, при това много любезен, мамка му. Но се заклевам, Фрейзър, преебеш ли тази операция, ще им бъдеш домакиня.

На връщане от вечерята в „Епълби“ Джоузеф спря при един късно работещ клон на Ю Пи Ес, за да може Уил да изпрати телефона на Зекендорф. Филип безметежно спеше на бебешкото си столче. Когато се връщаше към колата, Уил забеляза колко мразовито е станало. Валеше студен дъжд, минаваше в суграшица.

— Щом Фили е тук, довечера ще пусна отоплението — обяви винаги пестеливият Джоузеф.

Семейството се приготви за вечерта. Нафтовата пещ боботеше в мазето като стар приятел. Сложиха Фили в креватчето му и Нанси си легна със списание. Липински се оттеглиха в спалнята си да гледат някакво телевизионно предаване, а Уил остана да седи мрачно в дневната, невъобразимо уморен, но неспособен да заспи.

Изведнъж го обхвана неустоимо желание да пийне нещо — но не чаша от вездесъщото мерло на Джоузеф, а хубаво силно уиски. Знаеше, че Липински не си падат по концентрати, но разрови шкафовете, в случай че някой им беше донесъл подарък. Не намери нищо, затова взе ключовете от колата на Джоузеф, измъкна се от къщата и тръгна да търси бар.

Насочи се към главната търговска улица Мамаронек Авеню и спря колата на един платен паркинг недалеч от Мейн Стрийт. Беше мрачна, мокра, мизерна нощ и по улицата нямаше много движение. Единствената по-весело осветена сграда бе на новия хотел „Риц Карлтън“ и Уил се запъти към нея с вдигната яка, за да се защити от дъжда.

Барът се намираше на най-горния четиридесет и втори етаж и Уил се настани в един фотьойл и се наслади на гледката като от космически кораб. На юг Манхатън бе като пръсти от светлинки, реещи се в тъмното. Барът не бе много пълен. Поръча си „Джони Уокър“. И си обеща, че няма да прекалява.

Един час и три питиета по-късно не беше пиян, но не беше и съвсем трезвен. Смътно си даваше сметка, че три жени на средна възраст в другия край на помещението не свалят поглед от него, а сервитьорката е изключително грижовна. Типично. Случваше се непрекъснато и обикновено се възползваше от това, но тази вечер не бе в настроение.

В известен смисъл беше безнадеждно наивен да си мисли, че можеше да подпише споразумението за конфиденциалност и да си тръгне от Библиотеката, необременен от знанието за нея и без да стане неин роб. Беше се опитал да я игнорира, да живее живота си, без да мисли за веригите на предопределението. И известно време се справяше, докато Спенс и Кениън не се появиха с караваната си.

Сега беше затънал до уши, задушен от осъзнаването, че Изабел и дядо й е трябвало да умрат, защото е трябвало да ги посети. И Спенс е трябвало да го убеди да замине за Англия. И Уил е трябвало да се пенсионира заради случая „Апокалипсис“. И Шакълтън е трябвало да открадне базата данни и да скалъпи престъпленията си. И Уил е трябвало да бъде негов съквартирант. И е трябвало да има атлетични способности и ум, за да влезе в „Харвард“. И пристрастеният му към алкохола баща е трябвало да го вдигне и да се представи криво-ляво добре в нощта, когато е бил заченат. И така нататък, и така нататък.

Беше достатъчно да те подлуди или най-малкото да те накара да пиеш.

Спря се и плати сметката. Беше завладян от желанието час по-скоро да се върне в къщата, да се намести в леглото достатъчно шумно, за да събуди Нанси, да я прегърне, да й каже отново колко много съжалява, колко много я обича и може би, ако тя поиска, да се любят, да си простят греховете. Изтича до колата и десет минути по-късно се промъкна обратно в топлата и уютна къща на Липински.