Глен Купър - Книга на душите

Седна на ръба на леглото и започна да се съблича. Дъждът трополеше по покрива, Фили спеше мирно в креватчето си. Уил се пъхна под завивките и сложи ръка на бедрото на Нанси. Беше топло и гладко. Главата му се въртеше. Трябваше да я остави да спи, но я желаеше.

— Нанси?

Тя не помръдна.

— Скъпа?

Стисна я леко, но тя не реагира. Отново я стисна. После я разтърси. Нищо!

Разтревожен, Уил се надигна и включи лампата. Нанси лежеше на една страна и не се събуди от рязката светлина на крушката. Преобърна я по гръб. Тя дишаше плитко. Бузите й бяха червени. Кървавочервени.

Едва тогава забеляза, че собственият му мозък работи бавно — не пиянски, а мудно, подобно на предавки, задръстени от киша и кал.

— Газ! — изкрещя той с все сили и си заповяда да стане и да отвори широко прозорците.

Хвърли се към креватчето на сина си и го вдигна. Беше отпуснат, кожата му приличаше на блестяща червена пластмаса.

— Джоузеф! — изкрещя той. — Мери!

Правеше изкуствено дишане уста в уста на Фили, докато тичаше надолу по стълбите. Сграбчи един телефон, отвори вратата и остави детето на грубата изтривалка. Падна на колене. Между вдишванията в устата на сина си набра 911.

После взе отчаяно решение. Остави бебето на изтривалката и изтича обратно за Нанси, крещейки с пълно гърло като човек, опитващ се да събуди мъртъвци.

Уил чу името си. Гласът идваше някъде отдалеч. Или беше отблизо, но шепнеше? Така или иначе, успя да го изтръгне от неспокойния лек сън и да го върне в реалността — болнична стая, окъпана в дневна светлина.

В момента на събуждането не беше сигурен дали е пациент или посетител, в легло или до леглото, дали държи нечия ръка или държат неговата.

И в следващия миг всичко си дойде на мястото.

Държеше ръката на Нанси, а тя се взираше в кръвясалите му очи и жално стискаше грамадните му пръсти.

— Уил?

— Хей. — Искаше му се да заплаче.

Виждаше объркването на лицето й. Мигащият и пиукащ монитор не й говореше нищо.

— Намираш се в болница — обясни той. — Ще се оправиш.

— Какво стана? — Гласът й бе дрезгав. Бяха махнали интубационната тръба само преди няколко часа.

— Въглероден оксид.

Очите й се разшириха.

— Къде е Фили?

Той стисна ръката й.

— Добре е. Бързо дойде на себе си. Истински малък боец. В детското отделение е. Непрекъснато обикалям между вас двамата.

— А мама и татко? Къде са те?

Той отново стисна ръката й.

— Съжалявам, скъпа. Не се събудиха.

Шефът на полицията и началникът на пожарната лично засипваха Уил с въпроси през целия ден, притискаха го по коридорите на болницата, измъкваха го от стаята на Нанси, устройваха му засади в кафенето. Проводникът до вентилатора на пещта бил прекъснат, което довело до натрупване на смъртоносни количества въглероден оксид. Предпазният ключ бил повреден. Освен това Липински нямали детектори за въглероден оксид. Нямаше съмнение, че действието е било умишлено и от първоначалните въпроси Уил разбра, че е „интересен за следствието“, докато откриването на разбитата ключалка на мазето не ги наведе на мисълта, че е по-скоро жертва, отколкото заподозрян.

Не им убягна фактът, че той е бивш, а Нанси — все още действащ агент на ФБР, и още преди обяд отделът на Бюрото в Манхатън бе успял да избута местните власти и да поеме разследването в свои ръце. Някогашните колеги на Уил го заобикаляха предпазливо и изчакваха удобен момент да му се нахвърлят.

Издебнаха го при една от совалките между жена му и сина му. Уил бе само леко изненадан, когато Сю Санчес зачатка с високите си токчета към него. В края на краищата, тя беше шеф на Нанси. От друга страна, бе отвратен да види Джон Мюлер до нея.

Отношенията между Уил и Санчес открай време се основаваха на взаимно недоверие и враждебност. Преди години той беше неин началник. Както сам си признаваше, Уил беше окаяно лош шеф, а Сю винаги бе сигурна, че може да се справя по-добре от него. Възползва се от шанса, когато беше понижен заради „неуместна връзка“ с помощничката на един друг шеф.

В петък тя му докладваше, а в понеделник си бяха сменили ролите. Новото положение беше кошмарно. Той реагира на промяната, като действаше като упорито магаре и проявяваше пасивна агресивност към Санчес. Ако не се налагаше да търпи още няколко години до пенсионирането си, щеше метафорично — а може би и буквално — да нарита официозния й латино задник.

Санчес бе негов шеф при случая „Апокалипсис“ и изигра ролята на подставеното лице, което трябваше да го отстрани от разследването, когато приближи прекалено до Шакълтън. Поредицата кукловоди я бяха използвали като инструмент и тя до ден днешен не намираше покой, че не знае защо й бе наредено да го спре, защо случаят „Апокалипсис“ бе замразен без никакви обяснения и защо на Уил му бе направено абсурдно изгодно предложение за предсрочно пенсиониране.