Глен Купър - Книга на душите

Сестрите го оставиха сам до интензивната кошарка на Филип. Дихателната тръба беше извадена и цветът на лицето му отново ставаше нормален. Фили спеше и малката му ръчичка се мъчеше да хване нещо в съня.

Уил кипеше като тенджера под налягане. Застави се да се съсредоточи. Нямаше време за умора. Нямаше място за мъка. И никакъв шанс да бъде скован от страх. Концентрира цялата си енергия върху единствената емоция, за която знаеше, че е надежден съюзник — гнева.

Ясно беше, че Малкълм Фрейзър и копоите му са някъде наоколо, може би съвсем наблизо. Наблюдателите имаха преимущество — разполагаха с датите на смъртта, — но то се изчерпваше само с това. Знаели са, че ще успеят да убият родителите на Нанси. Надявали са се, че той и семейството му ще изпаднат в кома. Но се бяха провалили. Сега той имаше предимство. Не се нуждаеше от полицията или от ФБР. Трябваше му само собствената му сила. Усещаше тежестта на пистолета в кобура на кръста, болезненото мушкане на цевта в бедрото му. Насочи болката срещу мисления образ на Фрейзър.

Идвам за теб, помисли си Уил. Идвам.

На летище „Кенеди“ Декорсо отвори задната врата на колата на Фрейзър и седна до шефа си. Никой от двамата не продума. Свирепо издадената брадичка на Фрейзър казваше всичко — не беше доволен. Телефонът му бе загрял от честата употреба.

Картата с дипломатическия имунитет, която бе изиграл Декорсо, беше вдигнала неописуем хаос. Държавният департамент нямаше представа кой е Декорсо и защо от Министерството на отбраната настояваха да удовлетворят искането му. Големите клечки от СРС яростно се опитваха да изкопчат информация за Декорсо от колегите си от ЦРУ. Политическият футбол продължаваше все по-нагоре и по-нагоре по веригата, докато държавният секретар с неохота се съгласи лично да се застъпи за Декорсо пред английския външен министър.

Декорсо получи пропуска си за излизане от затвора. Британското правителство с нежелание се примири и го предаде на представителите на американското посолство. След това бързо бе откаран на летище „Станстед“, за да се качи в частния „Гълфстрийм V“, принадлежащ на секретаря на флота, а разследването за палеж и убийство беше спряно.

Накрая Декорсо наруши мълчанието и измънка извинение.

— Как така се остави да те спипат? — изръмжа Фрейзър.

— Някой съобщил номера на колата ми на полицията.

— Трябвало е да го смениш.

— Имаш оставката ми.

— Никой не си подава оставка при мен. Когато реша да те изритам, ще те уведомя.

— Спипахте ли Пайпър?

— Опитахме снощи. Въглероден оксид в дома на Липински. Сложихме капана, докато бяха на ресторант.

— Вчера беше тяхната дата, нали?

— Да. Ние бяхме причината. Пайпър излезе от къщата, после се върна и вдигна тревога. Жена му и синът му ще се оправят. Така и не ни се отвори възможност да се доберем до онова, което е намерил в Англия. Доколкото знаем, би трябвало вече да е предал материала на Спенс.

— А Спенс къде е?

— Не знам. Сигурно пътува обратно към Вегас. Търсим го.

Декорсо вдиша през зъби.

— Мамка му.

— Да.

— Какъв е планът?

— Пайпър е в болницата в Уайт Плейнс. Пълно е с хора на ФБР. Следим го и когато излезе, ще го спипаме.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме изриташ?

Фрейзър знаеше нещо, което подчиненият му не подозираше. Вдругиден Декорсо щеше да е покойник.

Нямаше смисъл да се занимава с купищата бумащина, за да го уволни.

— Не е нужно да го правя.

Декорсо му благодари и не си отвори устата през остатъка от пътуването.

Когато Нанси отново се събуди, беше късен следобед. Бяха й изключили монитора и я бяха преместили в единична стая. Уил не беше до нея и тя се паникьоса. Позвъни и сестрата й каза, че съпругът й вероятно е в детското интензивно при бебето. След няколко минути той се появи на вратата.

Нанси държеше кърпичка и бършеше очите си.

— Къде са те? Мама и татко.

— В „Балар-Дюран“.

Тя кимна. Това бе предварително избраната от тях погребална агенция. Джоузеф обичаше да планира нещата.

— Всичко е подготвено за утре, ако мислиш, че можеш да се справиш. Можем и да отложим с един ден.

— Не, ще бъда готова. Трябва ми рокля.

Изглеждаше толкова тъжна. Тези разплакани, големи очи.

— Лора ще се погрижи. Двамата с Грег отидоха да пазаруват.

— Как е Фили?

— Извадиха го от интензивното. Много е добре. Яде като за световно.

— Кога ще мога да го видя?

— Някъде привечер, сигурен съм.

Следващият въпрос го изненада.