Глен Купър - Книга на душите

Зекендорф обаче бе напълно различен. Беше истински принц и Уил го смяташе за нещо като ангел пазител. Като негов адвокат бе пазил гърба му през целия му живот. Всеки път, когато Уил трябваше да изтегли заем, да ипотекира, да реши проблем в работата, да се разведе или да сключи споразумението за оттегляне от ФБР, Зек беше на линия с безкрайните си безплатни съвети. Като кръстник на Филип беше открил сметка за колежа на детето. Винаги се бе възхищавал на кариерата на Уил и смяташе, че е чест да бъде негов благодетел.

Неотдавна се беше превърнал и в неговото спасително въже. Когато Уил се измъкна от наблюдателите с базата данни на Шакълтън, Зекендорф бе помазаният получател на набързо написаното и запечатано писмо с инструкции да бъде отворено, в случай че Уил изчезне.

Това бе застрахователната полица на Уил.

Беше казал на наблюдателите, че ако се случи нещо с него или близките му, скритата база данни ще излезе наяве и ще бъде пусната на медиите. Нямаха друг избор освен да му повярват. И стана така, че ежемесечните обаждания на Уил до Зек бяха оправдание за двамата стари приятели да поддържат връзка.

— За мен винаги е удоволствие да те чуя, но не говорихме ли преди малко? — попита Зек.

— Изникна нещо.

— Какъв е проблемът? Не ми харесва тонът ти.

Уил така и не бе разказал нищичко на Зек. И двамата предпочитаха нещата да си останат така. Адвокатът беше събрал две и две. Знаеше, че запечатаното писмо на Уил има нещо общо със случая „Апокалипсис“ и със съдбата на Марк Шакълтън. Даваше си сметка, че всичко това е свързано с ранното пенсиониране на Уил, но само толкова. Разбираше, че нещо заплашва Уил и че писмото е един вид негова защита.

Винаги бе имал възможност да предложи на Уил съвършено съчетание между адвокатска загриженост и закачка на стар съквартирант. Уил можеше да си представи загриженото изражение на гладкото лице на Зек и знаеше, че вероятно несъзнателно приглажда с длан буйната си непослушна коса — нещо, което винаги правеше, когато е нервен.

— Направих една глупост.

— Това откога е новина?

— Знаеш за споразумението ми с властите за пазене на тайна, нали?

— Да?

— Един вид, престъпих го.

Зек веднага го прекъсна и премина на професионална вълна.

— Виж, не казвай нищо повече. Трябва да се срещнем да поговорим.

— Питах се дали можем да останем в къщата ти в Ню Хемпшир за няколко дни, стига да не я ползвате.

— Разбира се, че можеш. — Зек замълча за момент. — Уил, линията сигурна ли е?

— Телефонът е чист. Имам един и за теб. Ще ти го изпратя.

Зек долавяше напрежението в гласа на приятеля си.

— Добре. И да пазиш Нанси и кръщелника ми, задник такъв.

— Ще ги пазя.

Уил и Нанси бяха пристигнали без предупреждение в Уайт Плейнс и Липински настояха да вечерят навън вместо да скалъпват нещо от остатъците. Ябълковият пай изстиваше до отворения прозорец и щеше да е готов, когато се върнат. Горе в старата стая на Нанси, която сега двамата с Уил използваха, тя си сложи малко грим пред огледалото на тоалетната масичка от детството й. В отражението видя Уил да седи на леглото и да връзва обувките си. Изглеждаше уморен и окаян.

— Добре ли си?

— Чувствам се като лайно.

— Виждам. Приятни хора ли бяха?

— Кантуел ли? — тъжно попита той. — Да. Старецът беше страхотен образ — английски лорд, изваден сякаш от филм.

— А внучката?

— Прекрасно момиче. Умна. — Почти се задави. — Имаше много неща, за които да живее, но не й е било писано.

Запита се дали току-що не си е признал, но дори да имаше някакви подозрения, Нанси ги подмина.

— Джим отговори ли на обаждането ти?

— Да. Съгласи се да ни остави къщата си в Алтън. Няма да ни намерят там. Ще дам един от телефоните на родителите ти, за да поддържаме връзка.

— Поне мама и татко са щастливи. Фили ще им гостува цялата нощ.

Фрейзър мразеше липсата на автономия. Чувстваше се като крепостен селянин с това задължение да се обажда на секретаря Лестър на всеки няколко часа, а ако не беше точен като часовник, адютантът на Лестър го търсеше. Историята с Декорсо бе определила съдбата му. Лайняната лавина бе тръгнала надолу.

Лестър вдигна. Май беше на някакво парти, чуваше се бърборене и звън на чаши.

— Момент — каза Лестър. — Чакай да намеря по-спокойно място.

Фрейзър седеше в колата си. Беше изритал хората си в студената нощ, за да остане сам. Сега те се мотаеха начумерено навън. Двама пушеха.

— Добре. Тук съм — обади се отново Лестър. — Какво е положението?