Глен Купър - Книга на душите

— Дотук бях, приятели — рече Уил. — Съжалявам за идната седмица. Какво да кажа? Още ли смяташ да ми оставиш това чудо?

— Правото на собственост и ключовете ще ти бъдат изпратени. Някой ще ти каже откъде можеш да вземеш караваната.

— Благодаря.

Вратата все още си оставаше затворена.

Спенс издиша енергично.

— Трябва да ми позволиш да видя базата данни! Трябва да зная за семейството си! Няма да умра, без да разбера дали ще доживеят до двайсет и седма!

Уил избухна.

— Забрави! Нищо повече няма да правя за вас! Изложихте мен и семейството ми на риск! Благодарение на вас си навлякох куп неприятности и нямам абсолютно никаква идея как да оправя кашата. Вашите наблюдатели са просто платени убийци с карти за излизане от затвора.

Спенс се опита да го хване за ръката, но Уил се дръпна.

— Отваряй вратата.

Спенс се обърна с умоляваща и отчаяна физиономия към Кениън.

— Има ли някакъв начин да те разубедим, Уил? — попита Кениън.

— Не, няма.

Кениън сви устни и му подаде пълна найлонова торба.

— Поне вземи това и си помисли. Обади ни се, ако размислиш. — Извади мобилен телефон от джоба на колана си и го размаха пред Уил. — Въвели сме нашия номер. Имат много минути. Ще трябва да летим обратно за Лас Вегас. Ще намеря човек да достави караваната.

Уил погледна в торбата. Вътре имаше половин дузина предплатени телефони. Много добре знаеше системата. Наблюдателите слухтяха за всичко. Анонимните предплатени телефони бяха единствените средства за комуникация, до която нямаха достъп. Призля му от телефоните и онова, което загатваха, но въпреки това взе торбата със себе си, когато слизаше от караваната.

Не погледна назад, не им махна с ръка.

Един униформен човек от охраната в лобито разпозна Уил.

— Хей, виж кой ни е дошъл на гости! Как я караш, човече? Как е пенсията?

— Животът продължава — отвърна Уил. — Някакъв шанс да изненадам жена си?

— Съжалявам, мой човек. Трябва да бъдеш записан и ескортиран. Все същите стари правила.

— Ясно. Можеш ли тогава да й се обадиш и да й кажеш, че съм тук?

Нанси излетя от асансьора и го прегърна, и когато Уил изправи гръб, краката й се вдигнаха над пода. Лобито беше пълно с хора, но не им пукаше.

— Липсваше ми — каза тя.

— И ти на мен. Съжалявам.

— Недей. У дома си. Всичко приключи.

Уил я пусна. Тя забеляза скръбната му физиономия и разбра, че нещо ужасно се е забатачило.

— Никак не ми се иска да ти го казвам, Нанси, но не е приключило.

Декорсо седеше на твърдата пейка в килията си в мазето на полицейския участък на „Хийтроу“. Бяха му взели колана и връзките на обувките, както и часовника и документите. Дори да беше нервен, не го показа. Приличаше по-скоро на поставен в неудобно положение пътник, отколкото на заподозрян в убийство.

Когато трима полицаи дойдоха да го вземат, си помисли, че ще го изпратят до терминала, където ще го натоварят в някой самолет за Щатите. Вместо това те го оставиха само на няколко метра от килията, в гола, ярко осветена стая.

Влязоха двама мъже на средна възраст в тъмни костюми, седнаха и обявиха, че разговорът им няма да се записва.

— Ще ми кажете ли кои сте? — попита Декорсо.

Мъжът, който седеше срещу него от другата страна на масата, го погледна над очилата си.

— Не си в позицията да задаваш въпроси.

— Да не би някой да е пропуснал да ви каже, че се позовавам на дипломатически имунитет?

Другият мъж се ухили презрително.

— Пет пари не даваме за шибания ти дипломатически имунитет. Ти не съществуваш. Ние също.

— Щом не съществувам, откъде този интерес към мен?

— Твоята шайка уби едно от момчетата ни в Ню Йорк — каза онзи с очилата. — Да знаеш нещо за това?

— Моята шайка ли?

— Ето какво ще направим — рече другият. — Ще ти кажем какво знаем, така че да си спестим глупостите, става ли? Ти си от Грум Лейк. Шеф ти е Малкълм Фрейзър. Неотдавна се появи в нашия двор и се опита да купи една интересна стара книга. Някакъв клиент от Ню Йорк предложи по-висока цена по телефона. Нашият човек я доставя и преди да успее да докладва, му виждат сметката. А тази сутрин се появяваш ти, вонящ на бензин от барбекю, на което е изпечен първоначалният собственик на книгата.

Декорсо надяна физиономията си на опитен картоиграч и не каза нищо.

Вторият мъж продължи:

— Така че ето как стоят нещата. Ти си най-обикновена дребна риба. Знаеш го, знаем го и ние. Но ще те превърнем в много голям кит за твоето правителство, ако не играеш по свирката ни. Искаме информация. Искаме да научим какви са сегашните оперативни възможности на Зона 51. Искаме да знаем защо проявявате такъв огромен интерес към липсващата книга. Искаме подробности около „Събитието Каракас“. Искаме да сме наясно какво предстои. С други думи, искаме прозорец към твоя свят.