Глен Купър - Книга на душите

— Какво означава това? — с остър тон попита Декорсо.

— Случайно да сте били в Роксал в Уорикшър, сър?

— Изобщо не съм чувал за такова място.

— Странно, защото в тамошната полиция постъпило съобщение от местен жител за подозрителен автомобил, който се помайвал на един второстепенен път. Вашият автомобил, сър.

— Не мога да ви помогна.

— Преди няколко часа станал пожар с жертви в една къща в Роксал. Номерът на вашия „Форд Мондео“ отговаря на номера от съобщението. Очаквахме да се появите. — Заместник-инспекторът подуши въздуха. — Миризма на керосин ли долавям, сър?

Декорсо му се усмихна подигравателно.

— Мога да ви кажа само едно нещо.

— И какво е то, сър?

— Имам дипломатически имунитет.

Уил се събуди рано в „Мариът“, без да има представа за пожара и последствията. Без никакви проблеми взе автобуса до терминал 5, хвана самолета на „Бритиш Еъруейс“ до летище „Кенеди“, който излиташе в 9 часа, и изпълни първа класа с хъркане през по-голямата част от полета над Атлантика.

Кацна в Ню Йорк и мина през митницата преди обяд местно време. Прекоси залата за пристигащи, извади телефона си, но после го прибра, без да го използва. Реши да вземе такси и да изненада Нанси в работата. Хубава шега щеше да се получи.

В Невада беше малко преди пладне и Фрейзър бе в паника в оперативния център в Зона 51. Следяха новините от Англия и имаха потвърждение, че първата част от мисията на Декорсо е минала успешно. От Кантуел Хол, голямо старо имение в провинция Шекспир, бяха останали димящи пепелища. Но къде беше самият Декорсо, по дяволите? Не бе в стила му да изчезва при подобни поръчения. Опитаха се да се свържат с него по телефона и електронната поща, но той беше извън мрежата.

Телефонът иззвъня и Фрейзър вдигна с надеждата, че го търси неговият човек, но вместо това познатият глас на аташето на секретаря на ВМС му каза да изчака обаждането на Лестър. Фрейзър ядосано стовари юмрук върху бюрото. Точно сега не беше най-подходящият момент да запознава секретаря със ситуацията.

— Фрейзър! — избоботи Лестър. — Мамка му!

Фрейзър се обърка. Ама че начин за започване на разговор!

— Моля, сър?

— Току-що ми се обадиха от Държавния департамент. Позвънили им от посолството ни в Лондон. Един от твоите типове е в пандиза и се позовава на дипломатически имунитет!

Навън ръмеше, денят бе сив. Уил излезе от терминала и тръгна към стоянката за таксита, когато чу плътния звук на клаксон и видя приближаващата каравана на Спенс. Намръщи се възмутено. Щеше да отиде при тях навреме, но първо искаше да умилостиви жена си, да гушне Фили и да целуне пухкавото му личице. Вратата на караваната се отвори и вместо сред семейството си Уил се озова пред тлъстото брадато лице на Спенс. Странно, но старецът не изглеждаше доволен, че го вижда. Замаха му тревожно да се качи.

Кениън се суетеше и кършеше ръце.

— Обикаляхме — рече той. — Слава Богу, че си тук и че успяхме да те намерим.

Уил седна и Спенс натисна педала.

— Защо не ме потърсихте по мобилния?

— Не посмяхме — отвърна Спенс. Изглеждаше съвсем посивял. — Изгорили са къщата. Всички новинарски агенции в Англия говорят за това.

Жироскопите на Уил откачиха; зави му се свят, имаше чувството, че е пипнал морска болест и всеки момент ще повърне.

— Момичето? Дядо й?

— Съжалявам, Уил — рече Кениън. — Нямаме много време.

Очите на Уил се напълниха със сълзи и той се затресе.

— Откарайте ме в центъра до сградата на ФБР. Трябва да взема жена си.

— Кажи ни какво намери — нареди Спенс.

— Карай, а аз ще говоря. После приключваме. Окончателно.

Фрейзър тичаше по коридорите на сградата „Труман“, следван от двама от хората си. Взеха асансьора до повърхността и скочиха в джипа, който ги откара до пистата. Един „Лиър Джет“ беше вдигнат под тревога и Фрейзър нареди моментално да излитат. Пилотите попитаха накъде.

— Към Ню Йорк — изръмжа Фрейзър. — Не ми пука колко време трае обикновено полетът. Стигнете дотам по най-бързия начин.

Уил разказа за изминалите дни сбито, подобно на рапортуващ военен. Изумлението от откритието, радостната възбуда от разследването, тръпката на търсенето — всичко това бе пометено от смазващата новина. Дали беше причинил смъртта им, като си бе напъхал носа в техния живот? Въпросът проблесна в ума му. И да, и не, заключи с горчивина той. И да, и не. Някакъв проклет рижав монах пророк е записал имената им на пергамент преди хиляда години, а след тях е добавил думичката Mors . Вчера е бил техният ден. Това е. Нищо не би могло да промени съдбата им.