Глен Купър - Книга на душите

Тежката работа се падаше на него и той започваше да се поти. Наблизо почиваха и други прадеди, така че нямаше достатъчно място за двамата да копаят едновременно.

Съблече якето и пуловера си и продължи да върти лопатата, издигайки купчина тлъста черна пръст върху съседния гроб. След около час двамата започнаха да се обезкуражават и да се питат дали Уилям изобщо е погребан там. Уил излезе от изкопа и седна на тревата. Светлината на следобедното слънце бе рязка, типична за есента, въздухът бе мразовит. Ябълковото дърво на Изабел шумолеше над главата му.

Изабел пое щафетата и скочи в изкопа като малко момиченце в плувен басейн. Двата й крака удариха едновременно земята и се чу странно глухо изкънтяване.

— Какво беше това? — едновременно попитаха те.

Изабел сграбчи лопатата, застана на четири крака и започна да стърже дъното. Показа се някаква метална повърхност.

— Господи, Уил! Май го намерихме! — извика тя.

Започна да копае около предмета и очерта краищата му. Имаше правоъгълна форма със страни около четиридесет и пет на двадесет и пет сантиметра. Уил гледаше как тя заби лопатата в земята до една от дългите страни и натисна.

Предметът се оказа покрита с тъмна патина метална кутия. Под нея се виждаше гнилото, зеленясало дърво на капака на ковчега. Изабел подаде кутията на Уил.

Въпреки дебелата зеленикава патина си личеше, че е великолепно изработена, с малки кръгли крачета. Ръбовете на капака бяха покрити с някакъв твърд червен материал. Уил заби нокът в него и отчупи парченца.

— Това е восък — установи той. — За печати или от свещ. Искали са да предпазят вътрешността от вода.

Изабел седна до него.

— Дано са успели — каза тя, изпълнена с очакване.

Проявиха достатъчно дисциплинираност да засипят гроба, преди да се заемат с кутията, но действаха с пълна скорост. Когато приключиха, изтичаха обратно в къщата и отидоха в кухнята, където Изабел намери здрав малък нож. С негова помощ свали твърдия восък покрай капака и го вдигна досущ като дете, отварящо първия коледен подарък.

Вътре имаше три листа пергамент, покрити със зелени петна, но сухи и четливи. Изабел моментално разпозна какво представляват.

— Уил — прошепна тя. — Това са последните страници от писанието на Феликс!

Седнаха на масата в кухнята. Уил гледаше как очите й се стрелкат по редовете и устните й мърдат беззвучно, и я помоли да превежда в движение. Тя зачете бавно.

На деветия ден на януари лето Господне 1297 настъпи краят на библиотеката и на Ордена на имената. Писарите, които бяха повече от сто, се държаха странно и не бяха така отдадени на работа, както обикновено. Сякаш, беше започнало да им омръзва. Всъщност, като че ли ги бе обхванала умора, която не можехме да проумеем, тъй като те не можеха да кажат какво им тежи. А преди този ден дойде предвестник, който предупреждаваше за предстоящите събития. Един от писарите по най-невероятен начин наруши правилата човешки и Господни — отне собствения си живот, забивайки в окото си и в мозъка перото, с което пишеше.

А през последния ден бях извикан в библиотеката, където видях картина, споменът за която и до днес вледенява кръвта ми. Всички писари до последния, всеки зеленоок мъж и момче, със собствената си ръка бе забил перото в окото си и бе предизвикал смъртта си. А на писалищата лежаха завършени последните им страници, много от които бяха изцапани с червена кръв. И на всяка страница бяха изписани едни и същи думи: 9 февруари 2027, Finis Dierum. Делото им беше завършено. Вече не бе нужно да пишат повече имена. Бяха достигнали Края на дните.

Великият Болдуин в своята премъдрост обяви, че библиотеката следва да бъде заличена, тъй като човечеството не е готово за откровенията, съдържащи се в нея. Аз надзиравах поставянето на мъртвите братя в криптата и бях последният човек, минал през огромните помещения на библиотеката, сред безбройните лавици със свещени книги. Със собствената си ръка запалих купчините слама около сградата и използвах като факли страниците, върху които бе написано Finis Dierum, докато всичко не изгоря. Гледах как гредите бяха погълнати от огъня и видях как постройката се срути сама върху себе си. Но не изпълних заповедта на Болдуин и не хвърлих факла в хранилищата. Не можех да понеса да бъда земната причина за унищожаването на библиотеката. Горещо вярвах тогава, както и сега, че решението трябва да бъде единствено в ръцете на Всемогъщия. Така че не зная дали огромната библиотека под сградата бе унищожена от пожара. Земята дълго време тлееше. Моята душа също тлееше дълго и когато вървя по изгорената земя, не зная дали под краката ми има пепел или страници.