Глен Купър - Книга на душите

На Уил страшно му се искаше да се обади на Нанси и да й благодари за приноса. В момента би трябвало да е на работа.

— Свързано е със съгрешил син — рече той.

Изабел се намръщи.

— Нямам представа откъде да започнем.

Някой я повика по име от голямата зала.

— Дядо! — извика тя. — В библиотеката сме.

Лорд Кантуел влезе, стиснал вестник под мишница.

— Не знаех къде сте се дянали тази сутрин. Здравейте, господин Пайпър. Още ли сте тук?

— Да, сър. Надявам се днес да е последният ми цял ден.

— Нима внучката ми е била лоша домакиня?

— Не, сър. Беше страхотна. Просто е време да се връщам у дома.

— Дядо — намеси се Изабел, — според теб, кои от Кантуел могат да се нарекат големи грешници?

— Освен мен ли?

— Да, освен теб — игриво отвърна тя.

— Ами, прадядо ми изгуби голяма част от семейното състояние в спекулативна сделка с един корабостроител. Ако да си глупак е грях, той е страхотен грешник, предполагам.

— Имам предвид някой от по-старите — от шестнайсети век, някъде там.

— Ами, както вече споменах, старият Едгар Кантуел винаги е бил смятан донякъде за черна овца. Пребоядисвал се от католик на протестант и обратното със скоростта на хрътка. Доста хитро от негова страна, предполагам, но пък е успял да избегне Тауър и да запази главата си на раменете.

— Да се сещаш за някои по-черни от него? — попита тя.

— Ами… — По изражението му Изабел си помисли, че се е сетил нещо.

— Да?

— Едгар имал брат, Уилям. Някъде тук трябва да има негов малък портрет като момче. В началото на шестнайсети век без да иска убил баща си, Томас Кантуел. Онзи от голямата картина на южната стена на залата. Мъжът на кон.

— Сещам се. — Вълнението на Изабел растеше. — Какво е станало с Уилям?

Лорд Кантуел прокара пръст през гърлото си.

— Твърди се, че си е видял сметката. Нямам представа дали е истина.

— Кога е станало това? През коя година? — попита тя.

— Проклет да съм, ако знам. Най-добре иди да провериш надгробния му камък.

Уил и Изабел се спогледаха и скочиха на крака.

— Мислиш, че е в родовото гробище ли? — възкликна тя.

— Не мисля — подсмъркна лорд Кантуел. — Зная.

— Покажете ми къде се намира гробището! — каза Уил достатъчно силно, за да накара стареца да се намръщи.

— Ела! — извика Изабел и изтича към вратата.

Лорд Кантуел поклати глава, настани се в един от освободените столове и зачете вестника си.

Гробището на Кантуел се намираше на поляна сред дървета в един затънтен ъгъл на имението, който рядко се посещаваше — лордът се разстройваше при вида на гроба на съпругата си и празния участък, който очакваше неговите останки. Изабел идваше от време на време тук, но обикновено през някоя ярка лятна утрин, когато приповдигнатото настроение от деня омекотяваше тежката и мрачна атмосфера на това място. От няколко седмици за гробището не бяха полагани грижи и тревата бе избуяла. Бурените бяха повехнали в края на сезона и клюмаха лениво върху камъните.

В парцела имаше осемдесет или повече гроба — малко за селско гробище, но доста за семейно. Не всички Кантуел почиваха тук. През годините мнозина паднали в битки в една или друга война и били погребани на английските бойни полета или в чужди земи. Докато излизаха на поляната, Изабел обясняваше колко трудно било да убедят местния съвет да разреши на дядо й да погребе съпругата си тук.

— Закони за обществено здраве и безопасност — изсумтя възмутено тя. — Ами традициите?

— Харесва ми идеята за семейно гробище — любезно рече Уил.

— И аз съм си избрала място. Под онази прекрасна стара ябълка.

— Хубаво място — отбеляза Уил. — Но не е нужно да бързаш.

— Не зависи от мен, нали? Всичко е предопределено, не помниш ли? Добре, къде е нашият грешник?

Надгробният камък на Уилям Кантуел бе от най-малките в гробището и бе почти изцяло скрит от тревата и бурените, така че се наложи старателно търсене из вековете, за да открият гроба в централната част на парцела. Върху камъка пишеше само името му и датата — 1532 г.

— Синът със черен грях — рече Уил. — Май ще ни потрябва лопата.

Изабел се върна от градинската барака с две лопати. Бяха скрити от чужди погледи, но работеха смутени и гузно се оглеждаха през рамо, тъй като не се занимаваха с особено благопристойно дело.

— Никога не съм разкопавала гроб — нервно се изкиска тя.

— Аз съм го правил — призна Уил. Беше преди години при един случай в Индиана, но не искаше да се впуска в подробности, а и тя не настоя да научи повече. — Колко ли дълбоко са ги заравяли по онова време?