Глен Купър - Книга на душите

Местните знаеха къде е падината и замърмориха, когато приближиха. Не бяха чували, че мястото е омагьосано, но думите на стария рибар им бяха подействали и сега се чувстваха малко нервни.

Джон взе една факла и огледа района. В тъмното трудно можеше да определи границите. Високата трева се спускаше до равното дъно на не повече от две стъпки под околния терен. Нямаше никакви видими останки, никаква причина да предпочете едно място пред друго. Джон сви рамене, и избра напосоки мястото, където бе стъпил. Извика мъжете и им нареди да копаят.

Когато работниците се поколебаха на ръба на падината, Джон трябваше с неохота да им предложи още пари. Но след като се хванаха за работа, напредваха невероятно бързо в богатата мека почва. Двама от мъжете бяха гробари и можеха да прехвърлят огромни количества пръст. Час по-късно бяха изкопали голяма яма, която след два часа се бе превърнала в широк и дълбок изкоп. Джон приклекна на ръба и наблюдаваше, като от време на време скачаше да огледа по-подробно на светлината на факлите. Пръстта беше влажна, кафява и плодородна, с плътен мирис, но Джон успя да забележи бучки овъглено дърво и слой пепел.

Сърцето му бясно заби.

— Тук е имало пожар! — възкликна той.

Мъжете не проявиха особен интерес. Един го попита колко още трябва да копаят. Той им отвърна да млъкват и да продължат работа.

Изведнъж сред крясъка на чайките се чу звън.

Нечия лопата бе попаднала на камък.

Джон скочи в изкопа и застърга земята с ботуша си, разкривайки плосък камък. Грабна лопата и го разчисти, после заби инструмента на две стъпки по-нататък. Отново попадна на камък. Избра друго място — същият резултат.

— Разчистете цялото дъно на изкопа! — развълнувано заповяда той.

Не след дълго беше разкрита гладка каменна повърхност — грижливо застлан под, отдавна погребан под земята. Джон заръча на мъжете да обърнат камъните и да видят какво има под тях. Работниците заспориха нервно и шепнешком помежду си, но се подчиниха и след половин час три от големите плоски камъни бяха извадени.

Джон се отпусна на ръце и колене да огледа. С растящо вълнение откри, че камъните са били положени върху големи греди. Предпазливо постави длан на мястото на извадените камъни и тя хлътна. Ръката му потъна в земята до рамото. Той взе шепа пръст и я пусна през дупката. Измина повече от половин секунда, преди да чуе как тя пада върху нещо твърдо.

— Долу има зала! — заяви той. — Трябва веднага да слезем!

Мъжете заотстъпваха към най-далечния ъгъл на изкопа. Скупчиха се и се посъветваха тихо, след което заявиха, че няма да слязат. Беше ги страх.

Джон ги умоляваше, после се опита да ги подкупи, накрая се ядоса и започна да ги заплашва, но без никаква полза. Мъжете го наругаха и излязоха от изкопа. Успя единствено да купи въжето им и да ги уговори да му оставят една факла. Не след дълго остана съвсем самичък в нощта.

Опасенията му бяха заглушени от вълнението. Завърза въжето за една от гредите, пусна го в дупката и чу как краят му удря в нещо твърдо. След това пусна запалената факла и я чу как изтрака долу. Факлата не изгасна и когато погледна надолу, Джон различи слабо осветен каменен под и нещо като неравна стена. Пое дълбоко дъх, събра кураж, пусна крака в дупката, хвана въжето и започна да се спуска.

Въздухът в залата бе застоял и безжизнен. Джон се спускаше съвсем бавно. Страхуваше се от тъмното и затова съсредоточи вниманието си върху окуражаващата светлина на факлата. Беше на около двайсет стъпки от повърхността, а му оставаха още десет. Погледна надолу и присви очи срещу дима от факлата.

— Айййй!

Писъкът отекна в ушите му, когато се изпусна и падна тежко на пода върху купчина чупливи човешки скелети. Приземи се върху нечии дълги кости и краката му се плъзнаха настрани, като по този начин го спасиха от сериозно счупване. Дясното му бедро улучи череп, който се разпадна под тежестта му.

Остана да лежи на каменния под, задъхан от болка и ужас, вперил поглед в празните очни кухини.

— Господи, спаси ме! — извика той.

Завъртя глава и видя навсякъде около себе си жълти кости — по пода, натрупани високо по каменните ниши в стените. Намираше се в крипта, това бе сигурно. Заля го нов пристъп на паника, когато осъзна, че ако е наранен лошо, няма да може да се изкачи обратно на повърхността. Можеше да си остане тук цяла вечност и да се превърне в поредната купчина кости. Надигна се до седнало положение и опипа крайниците си.