Глен Купър - Книга на душите

— Свършено е — извика брат Майкъл на спътника си, останал назад в тъмното. — Мъртъв е.

— Бог да ни прости — каза брат Емануел, приближи тялото и вдигна факлата, преди да е подпалила книгите на най-долния рафт. Двамата паднаха на колене и се замолиха.

Младите монаси бяха забелязали групата да минава покрай жилището им, бяха я последвали в нощта и бяха наблюдавали разкопките. След като местните мъже избягаха, бяха останали да видят какво ще направи непознатият джентълмен. Когато той се спусна по въжето в дупката, те се прекръстиха и безшумно като змии плъзнаха по тревата и го последваха долу.

Брат Майкъл бе гневен, че в манастира са се появили натрапници, а още повече се гневеше, че бе принуден да отнеме човешки живот.

— Какво е това място? — остро попита той.

Другарят му бе няколко години по-възрастен, не така як, по-умозрителен.

— Несъмнено древна свята библиотека, създадена от братята, почиващи в мир в криптата. Нарочно е била запечатана, макар и да не зная защо. Не е предназначена за нас. А още по-малко за този проклет натрапник. Отнемането на живот е велик грях, но Бог ще ни прости.

— Да се махаме — подкани Майкъл. — Най-добре да затворим дупката, да запълним изкопа и да не казваме нищо на другите. Ще пазиш ли тази тайна с мен, братко?

— В името Господне, да.

Оставиха трупа на Джон Кантуел да лежи където бе паднал и с помощта на факлата му се върнаха обратно при въжето. Тялото започна бавно да се разлага и остана скрито от човешки очи цели 366 години.

Мина месец, после втори и трети. Всяка сутрин Едгар Кантуел питаше дали някой от домакинството не е чувал нещо за сина му Джон.

Есента се смени със зима, зимата с пролет и старецът лека-полека прие, че най-големият му син е изчезнал от лицето на земята. Никой не знаеше накъде е тръгнал, когато тайно напусна Кантуел Хол, никой нямаше представа какво може да му се е случило.

Един ден Едгар се помоли в параклиса си за напътствие и в окаяното си и все по-объркано състояние му се стори, че Бог му прошепва да разкрие родовата тайна на по-малкия си син Ричард, тъй като нему е писано да запази познанието за книгата от Вектис. След молитвата нареди на слугите да го отнесат в библиотеката. Там го настаниха в един стол и старият барон им каза да се качат по стълбата и да вземат дървената кутия от горната лавица.

Слугата се изкатери и подаде няколко книги на помощника си, след което обяви, че е намерил кутията. Отнесе я на господаря си и я постави в скута му.

Старецът отдавна не я беше докосвал. С нетърпение очакваше да прекара известно време с тези документи, с тези стари приятели, събуждащи толкова много спомени — писанието на Феликс, което го омагьоса на младини; загадъчната страница с дата в далечното бъдеще; писмото на Калвин, което ценеше най-скъпо, тъй като бе от виден приятел; писмото на Нострадамус в памет на човека, който го бе спасил от сигурна смърт.

Бавно повдигна капака.

Кутията беше празна.

Едгар ахна и се канеше да нареди на слугата отново да се качи по стълбата, когато усети как болката от хиляди удари експлодира в гърдите му.

Беше мъртъв, когато съсухреното му тяло падна на пода, и на ужасените слуги не им оставаше нищо друго, освен да повикат децата. Синът му, младият Ричард, дотича пръв, но така и не разбра, че тайната на Вектис току-що е умряла заедно с баща му.

Уил и Изабел седяха в библиотеката, писмото на Нострадамус лежеше пред тях на масата. Откритията им през изминалите два дни ги бяха оставили без сили. Всяко следващо изглеждаше по-невероятно и важно от предишното. Чувстваха се като две души, носещи се в окото на ураган — всичко около тях бе спокойно и нормално, но в същото време осъзнаваха, че се намират в опасна близост до кипящата, убийствена буря.

— Книгата — промърмори Изабел. — Оказала е огромно въздействие върху велики хора. Когато всичко това приключи, ще изтичам да си купя пророчествата на Нострадамус и ще ги прочета отново, този път сериозно.

— Може би именно вашата книга е направила Калвин и Нострадамус велики — каза Уил и отпи от кафето си. — Нищо чудно без нея да си бяха останали незначителни хора.

— Може би тя прави и нас велики.

— Пак се почва. — Уил се разсмя. — Зная, че ти е все по-трудно и по-трудно да мислиш, че трябва да пазиш това в тайна, но бих предпочел да живееш анонимен живот вместо славен, но кратък.

Тя не му обърна внимание.

— Трябва да намерим последната следа, макар че не мога да си представя как тя би могла да засенчи първите три. Господи, та какви неща открихме само!