Глен Купър - Книга на душите

Страхуваха се, че утрото ще ги завари, преди да скрият четвъртата улика, затова продължиха бързо с последната си задача, с която можеха и да не се справят, ако бяха трезвени.

Когато се върнаха в библиотеката, изпоцапани и вмирисани от усилията си, първите слънчеви лъчи озариха небето.

Джон с радост и ръкопляскане одобри блестящата идея на Уил къде да скрият стихотворението. Уил отряза парче пергамент с необходимите размери и направи фалшив форзац. После изтощените момчета изтичаха в кухнята и с облекчение откриха, че готвачите още не са станали. Начетеният Уил знаеше как да приготвя лепило за подвързии от брашно и вода и не след дълго разполагаха с нужното им количество бяла лепкава смес, с която запечатаха стихотворението в задната корица на книгата от Вектис.

Когато приключиха с всичко, върнаха тежкия том обратно на мястото му. В библиотеката ставаше светло от изгряващото слънце и се чуваше как къщата се събужда. Свиха се в столовете си и избухнаха в смях.

Когато се успокоиха, останаха да седят запъхтени. На път бяха да задремят.

— Знаеш ли, всичко това беше напразно — рече Уил.

— Ти самият някой ден ще развалиш цялата закачка и ще си върнеш писанията.

— Може и да си прав. — Джон се усмихна сънено. — Но пък се позабавлявахме чудесно.

— Някой ден може и да напиша пиеса за това — добави Уил и затвори зачервените си очи. Приятелят му вече хъркаше. — И ще я нарека „Много шум за нищо“.

Беше есен, когато Джон Кантуел най-сетне потегли на приключението, обсебило го от нощта, когато го бе замислил на пияна глава. Тогава бе на топло и сухо в библиотеката на баща си. А сега прекосяването на Солента бе опасно, той трепереше, а отгоре му се сипеха морски пръски.

Силен вятър духаше от вътрешността към остров Уайт и капитанът на ферибота трябваше да бъде убеден с няколко шилинга отгоре да прекоси протока. Джон не беше моряк и прекара краткото пътуване наведен над релинга. В Коус Харбър тръгна направо към най-долната кръчма, където можеше да си поръча пиене, да разговаря с най-старите хора, които можеше да намери, и да наеме неколцина местни с по-яки гърбини.

Не си направи труда да си поръча легло за нощувка, защото смяташе да работи, докато повечето хора спят. Тази вечер погълна доста халби ейл и голяма купа евтина яхния. Така подкрепен, изчака на лунната светлина наетите мъже да се върнат с кирки, лопати и въже. В полунощ Джон и тримата яки островитяни с факли в ръце напуснаха кръчмата и поеха по една пътека към гората.

Нито веднъж не се отдалечиха на повече от няколко метра от брега, в който се блъскаше морето. Крещяха чайки, вълните ритмично се разбиваха и соленият свеж вятър от Солента отрезви Джон и проясни главата му. Беше хладна нощ и за да се стопли, той бе наметнал подплатеното с кожа наметало върху жакета с висока яка и бе нахлупил шапката над ушите си. Работниците вървяха напред и си шепнеха нещо, а той се отдаде на собствените си мисли и мечти за богатство и власт.

Старците в кръчмата бяха подозрителни и сдържани, докато не развърза езиците им с питиета и монети. Абатство Вектис бе жалка останка от някогашния манастир, казаха му те, съсипан от поддръжниците на Томас Кромуел по времето на крал Хенри. Подобно на почти всяка римокатолическа църква в страната, то бе разграбено, а жителите на острова бяха получили разрешение да използват камъните му за строителен материал. Броят на монасите рязко се съкратил, но имало неколцина твърдоглавци, които останали там и до днес — малка група бенедиктинци, упорито отказващи да напуснат развалините.

Старците не знаеха нищо за руини на стара библиотека, клатеха глави и се надсмиваха на въпросите на новодошлия. Но когато ги натисна още малко, един побелял рибар си спомни как като момче вървял из абатството с дядо си и се скрил в една затревена падина с правоъгълни очертания. Дядото му извикал да се връща при него, напердашил го с бастуна си и го предупредил да стои по-далеч от онова място, тъй като се говорело, че то било омагьосано и обитавано от духовете на монаси с черни раса и качулки на главите.

За Джон това изглеждаше обещаващо като начало на търсенето и в момента отиваше тъкмо там.

Пътеката излезе на поле и пред тях се разкри катедралата на Вектис, осветена от луната. Дори в развалини тя бе внушителна сграда с величествени размери. Когато приближи, видя, че кулата вече я няма и половината от стените са порутени. Запазените прозорци нямаха стъкла, през зейналите отвори на входовете пълзяха високи треви и бурени. Имаше и други ниски постройки, някои разрушени, други все още непокътнати. От комините на наредените в редица каменни къщурки се издигаше пушек. Групата ги заобиколи отдалеч и продължи към едно по-отдалечено място в посока към брега.