Глен Купър - Книга на душите

Джон пиянски се наслаждаваше на великолепния ден в разгара на лятото, когато тревата е буйна и зелена, слънцето — горещо и жълто, а цветята в градината — пламтяща оргия от цветове. Играеше на стрелба, но натъпканите със слама мишени бяха в безопасност от неточно пуснатите му стрели. Всеки път, когато пропускаше, приятелят му буквално падаше на земята в истеричен смях.

— Гледай си работата, Уил — извика Джон. — Ти и толкова не можеш!

Макар и млад, Джон вече имаше дебелото тяло на човек от простолюдието — по-скоро пияница и кавгаджия, отколкото джентълмен или учен. Подобно на някои от връстниците си беше гладко избръснат, което според баща му правеше лицето му да изглежда голо. Брадичката на Кантуелови изглеждаше по-добре под брада, пък и младежът не бе от красавците. Приличащият на клюн нос не стоеше добре между воднистите му очи и месестите бузи, устните му бяха извити в постоянна похотлива усмивка. През двете си злощастни години в Оксфорд, преди да бъде изгонен за непристойно поведение, дамите от бордея се ужасяваха при мисълта, че могат да бъдат избрани от грубия простак.

Приятелят му бе от по-изисканите. Беше седемнадесетгодишен, жилав и мускулест, с интелигентно лице и настойчиво растящи мустаци и козя брадичка. Дългата му черна коса се спускаше над яката му като абанос на фона на гладката му кожа. Дяволитият поглед на сините му очи и обаятелната усмивка сякаш не изчезваха нито за миг. Дикцията му бе ясна и точна, около него витаеше ореол, който изискваше хората да го приемат на сериозно.

Познаваше Джон Кантуел от дете, когато двамата посещаваха новото кралско училище в Стратфорд. Макар Уил да бе далеч по-добър ученик, баща му, който бе търговец, не разполагаше с достатъчно средства да го изпрати в университет. Когато бе изгонен от Оксфорд, Джон се върна в родния си край и отново се сближи с момъка. Двамата възстановиха доброто си приятелство и се радваха на веселяшката си компания.

Уил цръкна в устата си ейл от един мях и грабна лъка от пияния си другар.

— Всъщност мога далеч по-добре, сър.

Плавно опъна тетивата, прицели се и стреля. Стрелата полетя право към целта си и се заби в центъра й.

— Проклет да си в Хадес, майстор Шекспир — изстена Джон.

Уил му се ухили и хвърли лъка, за да пийне още ейл.

— Да идем вътре — предложи Джон. — Стана много горещо за спортуване. Към любимата ти библиотека!

И наистина, всеки път, когато влизаше в библиотеката на Кантуел, Уил заприличваше на малко момче, попаднало в стая с плодови торти, оставени без никакъв надзор. Тръгна направо към една от любимите си книги — „Успоредни животописи“ на Плутарх, — взе я от лавицата и се настани в един голям стол до прозореца.

— Трябва да ми я дадеш да я отнеса вкъщи, Джон — рече той. — Ще ми послужи по-добре, отколкото на теб.

Джон извика на прислужника да донесе още ейл и се пльосна на дивана.

— Ами открадни я. Скрий я под ризата. Не ми пука.

— Но на баща ти сигурно ще му пука.

— Не вярвам да се усети. Вече престана да чете. Вече нищо не прави. Идва тук единствено за да държи книгата в скута си и да я потупва като любимо куче. — Джон произнесе „книгата“ с подигравателно почитание и посочи презрително тома, заемащ най-важното място на първата лавица. На гръбчето му бе изписано числото 1527.

Уил се разсмя.

— А, магическата книга на Кантуел Хол. — И продължи с тънък детски гласец: — Кажете моля, сър, кога ще ме сполети най-черната участ?

— Днес, ако не си затвориш устата.

— И кой ще бъде инструментът на смъртта ми, момче?

Джон изля още ейл в гърлото си.

— Гледаш в очите му.

— Ти ли? — презрително се изсмя Уил. — Ти и твоите легиони?

Това бе покана за борба и двете момчета станаха и закръжиха един срещу друг с кикот. Когато Уил се втурна да повали приятеля си, Джон се пресегна за първата попаднала му подръка книга и я стовари върху главата му.

— Оу! — Уил спря атаката, разтри тила си и вдигна книгата от пода. Страниците се отлепиха от подвързията. — О, богове! Каква трагедия — мелодраматично извика той. — Ти разкъса гръцка трагедия и събуди гнева на Софокъл!

Глас откъм вратата ги стресна.

— Съсипа книга на татко!

Младият Ричард стоеше на прага с ръце на хълбоците, подобно на някакво възмутено момиче. Устните му трепереха от ярост. Никой в рода не бе по-добре настроен към любимите вещи на баща му и той приемаше като лично оскърбление поведението на брат си.

— Разкарай се, дребен — каза Джон.