Глен Купър - Книга на душите

Едгар побърза да засвидетелства предаността си към краля, тъй като си даваше сметка за мърморенето в двора заради католическото светилище, което издигаше в Роксал. Разбира се, той бе добър католик, но годините в Париж, приятелството му с Жан Калвин и тайното знание, че предопределеността е несъмнена, го направиха достатъчно „протестант“, за да убеди сам себе си, че не обрича душата си на проклятие в ада, като застава на страната на краля в неговото начинание за преустройство на църквата.

Крал Хенри подтикваше Томас Кромуел, Кромуел подтикваше Парламента и лека-полека връзката между Англия и Рим изтъняваше, за да се скъса окончателно през 1536 г. Законът против авторитета на папата бе последният гвоздей в ковчега. Англия вече бе реформистка страна.

Едгар се ожени за Катрин Пийк, скромна жена от заможно семейство, но тя умря при раждане и го остави бездетен вдовец. Той се посвети изцяло на кариерата си и стана съдия във Висшия мирови съд, после във Върховния съд, където се издигна до главен съдия. Състоянието му се увеличаваше и намаляваше с възхода и падението на третата жена на Хенри, Джейн Сиймур, тъй като родът Сиймур имаше кръвни връзки с Кантуел. Но когато синът й Едуард се възкачи на престола през 1547 г. и братът на Джейн, Едуард Сиймур, стана лорд протектор, Едгар стана член на Камарата на лордовете и на личния съвет на краля.

Реформацията на крал Едуард бе по-сурова от тази на баща му и от страната бяха заличени всички следи от папството. Разтурването на католическите църкви се превърна в оргия с разбити витражи, изпотрошени статуи и изгаряне на църковни одежди. Свещениците бяха освободени от обета им за безбрачие, шествията, мощите и реликвите бяха забранени, каменните олтари бяха сменени с дървени маси за причастие. От далечната Женева приятелят на Едгар, Калвин, упражняваше огромно влияние върху Британските острови. Малкият параклис на Едгар оцеля в тези смутни времена само защото се намираше на частна територия, собственост на могъщ и дискретен благородник.

Махалото се люшна за известно време в другата посока, когато кралица Мери наследи брат си и зае престола за пет кратки години. Мери страстно се мъчеше да възстанови католическата вяра. Сега беше ред на протестантите да бъдат подложени на гонения и изгаряни на клада. Едгар набързо преоткри католическите си корени, като се ожени за втората си съпруга Джулиана от католическо семейство от Стратфорд на Ейвън. Джулиана, която бе почти петнадесет години по-млада от него, започна да му ражда деца почти едно след друго и двете му дъщери се появиха на този свят като католички.

После махалото отново се люшна. През 1558 г. Мери умря, сестра й Елизабет стана кралица и Англия отново се превърна в протестантска държава. Едгар побърза да се върне в лоното на протестантството, оставайки глух към настоятелните молби на жена си, която въпреки това продължи да организира тайно литургии в параклиса и да образова дъщерите си с Библия на латински. Макар и на напреднала възраст, той най-сетне стана баща на син, който бе кръстен Джон в безупречна католическа церемония. Пет години по-късно се роди Ричард, а Джулиана изгуби живота си сред солените сълзи на Едгар.

И ето че сега напрежението от живота като политически и религиозен хамелеон вземаше своето. Едгар страдаше от старчески болежки и рядко напускаше Кантуел Хол. Не бе стъпвал в двора от две години и предполагаше, че кралицата напълно е забравила за съществуването му. Но най-вече се тормозеше от безпътния си син.

Беше горещ летен ден, но на Едгар непрекъснато му беше студено. Продължаваше упорито да седи до малката камина в спалнята, с шал на раменете и завити с одеяло крака. Нямаше никакъв апетит и го мъчеше непрестанно разстройство, което приписваше на лекарствата, давани му от онзи дръвник аптекаря срещу подаграта. Ако старият лечител Нострадамус бе все още жив, Едгар щеше да го помоли от все сърце да дойде в Англия и да се погрижи за заболяванията му.

От градината под прозореца си чу мъжки смях и лудуване и когато стисна от гняв развалените си зъби, болката едва не го събори от стола. Допи остатъка от виното си на бързи големи глътки, като си измокри брадичката. По-добре умът му да бъде размътен, отколкото да понася тази физическа и духовна мъка. Прииска му се да имаше книгата от Вектис, в която се намираше датата на неговата смърт, за да знае колко още му остава да страда. Навън синът му отново се смееше и бърбореше като момиче.