Глен Купър - Книга на душите

Не бих бил по-щастлив, ако ти бе мой английски братовчед, тъй като заемаш видно място в сърцето ми. Както много добре знаеш, твоята книга и писмото от Вектис оказаха дълбоко влияние върху живота и всичките ми начинания. Научаването на моя произход ми вдъхна увереност да приема виденията си за такива, каквито са, истински и bona fide предсказания от огромна полза за цялото човечество. Оттогава реших да служа на обществото с уменията си, като предупреждавам и съобщавам на принцове и простолюдие какво ще стане с тях.

Собственият ми живот наскоро сякаш тръгна отново. Първата ми съпруга и двете ми скъпи деца загинаха най-жестоко от чумата и всичките ми умения се оказаха безсилни да ги спасят. По-късно се ожених повторно и сега имам трима синове и три дъщери, които са радост за мен. Току-що издадох първия том на моите „Пророчества“, огромно начинание, с което се наемам да представя предсказанията си за много векове напред във формата на сто квадрена за интерес и познание на всички, които ги прочетат. Прилагам титулната страница на книгата и вярвам, че ще си я купиш, когато започне да се предлага в Лондон. Запазих родовата ти тайна, както ме беше помолил, и на свой ред те моля да запазиш моята. Единствено ти знаеш, че съм Гасонет, и единствено ти си наясно, че странната кръв на Вектис тече във вените ми.

Мишел Нострадамус

1555 г.

1581 г.

Роксал

Едгар Кантуел изглеждаше и се чувстваше като много стар човек. На седемдесет и четири годишна възраст всичко бе станало сиво — косата, брадата, дори сбърчената му кожа. Измъчваха го болежки, от възпалените зъби чак до страдащия от подаграта палец на крака, и настроението му бе хронично кисело. Основните му удоволствия бяха сънят и виното, и той посвещаваше по-голямата част от времето си тъкмо на тях.

Дъщерите му Грейс и Бес бяха грижовни към него, а съпрузите им се оказаха доста сносни хора. Най-малкият му син Ричард бе добър, ученолюбив момък, който на тринадесетгодишна възраст вече владееше старогръцки и латински, но Едгар не можеше да погледне хубавата му глава, без да си помисли за майката на момчето, която умря от родилна треска два дни след раждането.

А големият му син Джон бе неговото проклятие, извор на гняв и раздразнение. Деветнадесетгодишният младеж се бе превърнал в обикновен пияница и женкар, който сякаш се отнасяше с презрение към всичко, което Едгар смяташе за свято.

Смътно си спомняше, че в младостта си също бе бунтовно момче със склонност към разгулно поведение, но винаги се бе подчинявал на баща си и бе изпълнявал желанията му — дори беше заминал да учи в онзи ужасен колеж „Монтежу“, досущ като тъпо агне, отиващо на заколение.

Джон не се придържаше към подобно синовно уважение и подчинение. Беше дете на своето време, замаяно от украшенията на модерната епоха на Елизабет — елегантните дрехи, фриволната музика, театралните трупи и твърде пренебрежителния подход към сериозни теми като Бог и религия. Според Едгар синът му уважаваше повече каната вино или задника на някое момиче, отколкото желанията на баща си. Ако синът му Ричард беше по-големият, Едгар нямаше да се ужасява толкова много от това кой ще го наследи.

А завещанието му бе особено ценно и трябваше да се пази, защото през целия си живот бе работил най-усърдно за короната, за страната и за Кантуел, и нямаше желание да прехвърли с лека ръка постигнатото с мъка влияние на един впиянчен глупак. Поел отговорността на барон веднага след ненавременната смърт на баща си, той бе започнал кариера на кралска служба и бе принуден внимателно да подбира пътя си през коварните води на държавната политика.

Когато се върна в Англия през 1532 г., крал Хенри вече се бе оженил тайно за Ан Болейн, без това да стане известно на Едгар, както и на повечето му поданици, с което започна големият му конфликт с Рим заради желанието му да анулира първия си брак с Катерина Арагонска. Това бе напрегнат период за Едгар, който се посвети на управлението на имението, построяването на параклиса по подобие на „Нотр Дам“ в чест на убития си баща, заемането на съответстващ за юридическото му образование пост в Съвета на пограничните области и намирането на подходяща съпруга.

Скъсването на веригите, свързващи Англия с Рим, бе постепенно, чрез серия политически ходове и контраходове, достигнали кулминацията си при първата голяма криза за Едгар, когато през 1534 г. Парламентът прие Закона за върховенството, според който се смяташе за държавна измяна отричането, че Хенри е върховен водач на Църквата в Англия.