Глен Купър - Книга на душите

Декорсо почти не реагира. Единственото, което получиха, бе:

— Нямам представа какви ги дрънкате.

Мъжът свали очилата си, за да ги избърше с кърпичка.

— Готови сме да оспорим имунитета ти. Готови сме публично да оповестим ролята ти в палежа, което ще постави правителството ви в неловко положение и, предполагам, ще накърни кариерата ти. От друга страна, ако имаш капка акъл и се съгласиш да работиш за нас, ще се окажеш горд титуляр на тлъста сметка в швейцарска банка. Искаме да те купим, Декорсо.

Декорсо поклати невярващо глава и заряза каменната физиономия.

— Искате да работя за МИ-6? — възкликна той.

— Сега се нарича Специални разузнавателни служби. Не се намираш в някакъв филм за Джеймс Бонд.

Декорсо се изсмя.

— Ще го кажа още веднъж — позовавам се на дипломатически имунитет.

Чу се остър метален звън и вратата се отвори. Един от старшите офицери нахлу в стаята и се обърна към мъжа с очилата.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, сър, но едни господа искат да се срещнат с вас.

— Кажете им да изчакат.

— Става въпрос за американския посланик и външния министър.

— Искате да кажете, техни хора?

— Не, самите те!

Декорсо стана, протегна се и се усмихна.

— Мога ли да си получа връзките на обувките?

Уил и Нанси седяха на задната седалка в таксито на път за Уайт Плейнс по магистралата „Хенри Хъдсън“. Нанси притискаше Филип към гърдите си и мълчеше. Уил знаеше, че все още осмисля подробностите, които й бе разказал в апартамента, след като детегледачката им предаде детето и ги остави сами.

Беше й разказал голите факти, нямаше време за украшения — как беше намерил уликите за произхода на библиотеката в Кантуел Хол. За монасите пророци. За Калвин. За Нострадамус. За Шекспир. За това как наблюдателите са успели да го надушат. Как подпалили имението и убили стареца и внучката му. За това, че се страхува, че ще бъде следващата им цел. Трябваше незабавно да напуснат Ню Йорк. Пропусна откровението Finis Dierum ; сега не бе време за него. Пропусна също, че е лъжлив и кръшкащ боклук; може би никога нямаше да настъпи подходящо време за това признание.

Първата реакция на Нанси бе отново да се ядоса. Как може да излага Фили на опасност? Щом тя беше видяла докъде ще доведе всичко това, как той можеше да е такъв слепец? И сега какво да правят? Да минат в нелегалност? Да се потулят? Да се скрият в хубавата му нова каравана? Наблюдателите бяха безжалостни. И какво, че и тримата са „отвъд хоризонта“? Това не означаваше, че ще им се размине, без да падне косъм от главите им.

Уил пое ударите, без да им отвръща. Беше права. Той бе стигнал до същите заключения.

Трескаво напълниха няколко чанти и добавиха любимите играчки на Филип, служебните си пистолети и няколко кутии патрони.

Преди да излязат, Нанси тичешком обиколи апартамента, за да се увери, че всичко е изключено, млякото е излято в умивалника и тъй нататък. Когато приключи, погледна към Уил, който седеше на дивана и друсаше Фили на коляното си, унесен в смеха на сина си. И тогава омекна.

— Хей — тихо повика тя.

Той вдигна очи. На лицето й играеше лека усмивка.

— Хей.

— Семейство сме — каза тя. — И ще се борим да го запазим.

Пътуването до Уестчестър им даде възможност да обмислят нещата и да скалъпят нещо като план. Щяха да пренощуват в къщата на родителите й. Щяха да им кажат, че правят дезинфекция на блока им или някаква подобна глупост. Уил щеше да се обади на някогашния си съквартирант от колежа, адвоката Джим Зекендорф, и да го попита дали може да използва къщата му в Ню Хемпшир за няколко дни. Засега повече не успяха да измислят. Може би ветровете от езерото щяха да им продухат главите и да ги вдъхновят какво да правят после.

Мери и Джоузеф Липински се зарадваха Фили да им цъфне изневиделица на гости за през нощта, но изглеждаха загрижени, че нещо не е наред в неочакваното посещение. Нанси помогна на майка си да приготви пай, докато Уил седеше мрачно в дневната и чакаше новия си мобилен телефон да зазвъни. Джоузеф бе горе с бебето, слушаше радио и четеше вестник.

Накрая Зекендорф отговори на обаждането му.

— Здрасти, приятел. Номерът ми е непознат — каза той с обичайния си приповдигнат тон.

— Нов телефон — отвърна Уил.

Зекендорф бе най-старият приятел на Уил, един от съквартирантите му през първата година в „Харвард“ наред с Марк Шакълтън. Шакълтън събуждаше единствено презрение и съжаление. Беше съсипал живота на Уил с въвличането му в случая „Апокалипсис“ и обвързването му със Зона 51.