Глен Купър - Библиотекарите

- Какво е това?

Пъхна ръка в десния джоб на панталона на Грег и извади тъмнозелен цилиндър, с около пет сантиметра по-къс от нетпена му.

- А, забравих го - рече Грег. - Това е другият ми нетпен, който използвам за работа.

- Така ли? - попита Даниъл.

Нанси наруши внезапно настъпилата тишина.

- Не мисля, Грег. Май си имаме проблем.

Уил беше слисан.

- Нанси, какво искаш да кажеш?

- Дайте да го разгледам - каза тя на Кийлън. - Имам чувството, че знам какво е това, и не мисля, че ще ви хареса.

Даниъл направи знак на Кийлън да ѝ даде устройството.

Тя го огледа.

- Виждала съм такива на курсовете. Персонализирани са, могат да се отварят с пръстов отпечатък и са сериозно криптирани. Грег, искам да натиснеш копчето с палец.

Грег се поколеба, но Даниъл вдигна пушката си и го принуди да се подчини.

Полимерният екран се разви и светна. Появи се лицето на мъж с фуражка.

Непознатият повика Грег по име и заговори бързо на китайски.

Грег се свлече на пода като изтощен беглец, който дълго е бягал и най-накрая се е озовал притиснат в ъгъла. Устата на Уил започна да се отваря, за да излее първия порой въпроси, а Кийлън грабна мобилното устройство от ръката на Нанси, хвърли го на пода и гневно го смачка с приклада на пушката си. Направи същото с нетпена на Нанси и разрита електронните останки.

- Дани, май вече няма нищо за обсъждане, а? - рече той. - Няма да оповестяваме за нас на другите. Няма да преговаряме с полицията. Ще защитаваме земята си и живота си. Хайде да закопчаем тези копелета и да се връщаме по местата си, че може да ни се стоварят, без да им отвърнем подобаващо.

Още две легла бяха замъкнати в изолатора за Нанси и Грег. След като бяха отново закопчани, пленниците останаха сами.

Грег мълчеше мрачно и избягваше погледите на останалите. Нанси заговори за него в трето лице, сякаш го нямаше.

- Пощенските картички са били от него, Уил.

Уил попита „Как?", а Филип „Защо?".

- Ще трябва той да ни каже - отвърна Нанси. - Но го засякохме от записите на камерите как пуска пакети в точните пощенски кутии в Манхатън на точните дни. Той е един от малцината на света извън Зона петдесет и едно, през чиито ръце е минавала базата данни. Всеки федерален департамент, в това число и любимите ти наблюдатели, Уил, бяха проверени най-внимателно. Информацията не изтича от тях. А от него.

- Това е версия. Вероятна - рече Уил. - Но какво правим с мотива? Както каза Филип, защо?

Нанси впери поглед в зетя си.

- Е, Грег?

Всички го загледаха и зачакаха да каже нещо, но той остана безмълвен, поглеждаше ги крадешком и извръщаше очи. Накрая на Уил му писна.

- Ето как стоят нещата, Грег. Трябва да си откровен с нас. Ние сме твоето семейство. Случвало се е помежду ни да има разминавания и ако вината е моя, приеми извиненията ми, но съм адски уплашен за Филип и трябва да увеличим максимално шансовете му да се измъкне от това положение. Затова те моля да бъдеш откровен. Каква е ролята ти във всичко това? Какво искат китайците?

Грег заговори монотонно, без да откъсва очи от пода. Не беше много конкретен относно мотивите, но Уил можеше с лекота да запълни белите петна - хронично разочарование, засенчена от жена му кариера, финансови проблеми, несбъднати мечти. Потърсил го човек, работещ в китайската делегация в ООН. Бил дружелюбен, интересувал се от сайта му за американците от китайски произход. Казал, че китайското правителство се стреми към позитивен културен обмен и искал да помогне със статии за Китай. Предложил средства, пари в пликове - отначало скромни суми, с обяснението, че дискретността е много важна. Така се започнало. Сприятелили се - обеди, вечери, клубове. Уил си представяше, че Грег може да бъде податлив на скъпа храна и вино, може би с някоя елитна проститутка за разнообразие. Накрая дошъл големият въпрос. За американската база данни от Зона 51. Успял ли е да запази копие? Ако е така, китайското правителство било готово да му плати щедро.

Тогава Грег направи шокиращото признание. През онзи ден на 2009 г., когато Уил му прати базата данни от Зона 51, Грег беше минал през един магазин на „Епъл" в Джорджтаун и бе влязъл в имейл акаунта си във „Вашингтон Пост". Уверил се, че никой не го гледа, и прехвърлил файла на флашка. Елементарна работа. По-късно, когато от Министерството на правосъдието сложили ръка на копието на вестника и конфискували всички файлове по сървърите, не открили никакви доказателства за копиране на базата данни в рамките на компанията.