Глен Купър - Библиотекарите

- Раздаваха ги, но те оставих да дремнеш - каза той. - Сладки сънища ли сънува?

Уилсън се опита да протегне крака, но безуспешно.

- Не бих казал. Нима могат да направят това?

- Кое, приятел?

- Да ни държат на служба денонощно без никакви нормални почивки.

- Не си прави труда да се обаждаш на профсъюза си. Докато има обявена тревога, задниците ни са в техни ръце. Освен ако не предпочетеш да се върнеш към цивилния живот.

- Може пък и да го направя - рече Уилсън, докато разопаковаше сандвича. - Спестил съм достатъчно, за да живея до Хоризонта, без да работя.

Пъркинс изсумтя.

- Като ти знам късмета, Хоризонтът ще дойде и ще си отиде, светът ще танцува и ще пее, а ти ще трябва да си пръснеш мозъка, защото си банкрутирал.

След няколко хапки сандвичът изчезна. Уилсън погледна часовника си.

- Никое време, а вече палят лампите. Да вървим на постовете си.

- Нямаше ли да си събираш партакешите?

- Жената ще ме убие, ако реша да прекарам следващата година, висейки у дома - отвърна Уилсън.

Нещо горе по склона привлече вниманието му.

- Видя ли онова?

- Кое?

- Някакви хора вървят към фермата.

- За Бога - промърмори Пъркинс и отвори вратата. Студеният въздух нахлу в купето. - Глупаците нямат представа, че могат да им видят сметката. Ела.

Двамата полицаи тръгнаха нагоре, като махаха с ръце, за да привлекат вниманието на непознатите.

Нанси и Грег ги видяха в далечината и изругаха. Преходът им отне повече време, отколкото беше предположила Нанси. Наложи се да се отдалечат, за да не ги забележат лесно от пътя, което означаваше, че трябва да се изкачат до средата на хълмовете. Кожените подметки на обувките им се пързаляха по хлъзгавите склонове, налагаше им се да прескачат и каменни стени.

- Какво правим? - попита Грег. Каменната постройка, която бе описал Уил, вече се виждаше.

- Трябва да замажем положението и да ги убедим да ни пуснат.

Двамата предпазливо заслизаха надолу към полицаите. Нанси прошепна на Грег да я остави тя да говори.

- Здравейте, полицаи. Проблем ли има?

- Какво си мислите, че правите? - попита Пъркинс.

- Разхождаме се - отвърна тя.

- Така ли? - попита Уилсън. - Не видяхте ли, че пътят е затворен?

- Помислихме си, че е само за коли.

Пъркинс гледаше градските им обувки.

- Ако вие сте туристи, аз съм кралят на Англия.

Нанси му се усмихна с цялата кокетност, на която беше способна.

- Вижте, полицаи, всъщност сме журналисти. Просто се опитвахме да се приближим достатъчно, за да видим какво става и да напишем добър материал. Няма ли да си затворите очите?

- Виж, госпожичке - рече Пъркинс. - Тече полицейска акция. Ако имахме километри предупредителни ленти, щяхме да отбележим периметъра. Така че няма да ви арестуваме за намеса в работата ни, ако още сега обърнете и се върнете при колата си, където и да сте я оставили.

Нанси и Грег се спогледаха. Нямаха друг избор. С отчаяни погледи към постройката двамата се обърнаха и се отдалечиха.

В един бункер дълбоко под земята в базата „Файлингдейлс" на Кралските военновъздушни сили, където се помещаваше съвместната англо-американска система за ранно предупреждение в Северен Йорк, един британски радист и американският му колега седяха пред екраните по време на вечерната си смяна.

В 16,33 часа на 6 километра северно от Уитби се появи слаб зелен кръг, който се придвижваше от изток на запад откъм Северно море. Сигналът остана на екрана по-малко от две секунди, след което изчезна.

- Видя ли това? - попита британският радист.

- Май беше някакъв шум - отвърна американецът.

Колегата му не изглеждаше убеден.

- Ще го пусна отново.

Пусна записа на друг екран и забави кадрите. Слабият сигнал от радарната система, ако не беше някаква аномалия, се движеше със скорост 320 км/ч.

- Може да са птици - предположи американецът.

- Доста бързи птици - отвърна англичанинът. - Може да е стелт сигнал.

Той посегна към червената слушалка.

- Да не би да си решил да вдигнеш изтребители заради някаква си сянка? - възкликна американецът.

- Точно това съм решил. Аз живея тук, приятел. За разлика от теб.

Ниски облаци запълваха долината Молерстанг и филтрираха по-голямата част от следобедната светлина. Хълмът Дивият глиган се извисяваше на изток от фермата Лайтбърн, а Високият трон беше на запад от нея. Самият терен сякаш пазеше мястото от приближаващата нощ. Долу в долината мощните прожектори, захранвани от генератори, осветяваха всичко като снимачка площадка.