Глен Купър - Библиотекарите

– Господи.

Дойде флеботомист да му вземе кръв. Лаборантката му се усмихна и убоде възпалената му синьо-черна ръка.

Сестрата му смени системата.

– Уведомихме съпругата ви, че сме ви махнали тръбата. Скоро ще пристигне. Доктор Розенберг ще мине на визитация след около час. Тя ще ви разкаже какво се е случило.

– Тя?

– Да, тя.

– Май съм заобиколен от жени.

Това не прозвуча като оплакване.

Косата на д-р Розенберг беше свирепо прибрана назад. Бе абсолютно делова и определено не спадаше към жените, които инстинктивно привличаха Уил, но в този случай той имаше предостатъчно време за нея.

Тя му обясни какво се бе случило. Разкъсана плака високо горе в предната низходяща артерия, която поради слабия поток кръв в другите съдове оставила голяма част от лявата камера, основния изпомпващ мускул, слаба и безполезна. Сърцето му пострадало тежко.

В миналото възможностите му се свеждали до механична помпа - машинка, която щеше да го остави в болницата завинаги вързан към батерии, или до трансплантация на сърце с всички произтичащи от нея рискове.

– Майната му на миналото - изхриптя Уил и мъчително засмука ябълков сок през сламка. - Как стоят нещата сега?

– За щастие настъпи революция в терапията след инфаркт на миокарда - отвърна Розенберг. - Дадохме ви „Миостем“, наскоро одобрен от Федералната служба за лекарствата и храните препарат от стволови клетки. Инжектирах ви ги направо в поразените области чрез катетър. Справят се великолепно. Все едно да засадиш оголена поляна. Още имате няколко голи петна, но би трябвало да се възстановите напълно.

– Значи ще бъда както си бях?

– Случайно да сте маратонец?

– Не и в този живот.

– В такъв случай всичко ще бъде както преди.

– И сексът ли?

– Пациентите обикновено задават този въпрос, но не и през първата минута - развеселено отвърна тя. - Сексуалната активност няма да представлява проблем.

„Щом ще мога да ловя риба и после да чукам, значи всичко е наред“, помисли си Уил.

Поне до девети февруари.

Когато Нанси пристигна, Уил седеше изправен, със сресана коса и измити зъби. Инстинктивно се ухили по онзи глуповат начин, по който се усмихваше винаги, когато е оплескал нещата.

А тя просто стоеше до леглото му и плачеше.

– Здрасти, дечко - каза ѝ той.

Изглеждаше толкова малка и крехка. „Отслабнала е, помисли си той. - Горкото хлапе. Ама че гадости ѝ причинявам“.

Когато Нанси беше по-млада, стресът я караше да пълнее. Сега беше обратното. През първите години на брака им той си позволяваше малки забележки, които първо я депресираха, а после я накараха да мине на диета. Но когато тя стигна средата на трийсетте и започна сериозно да се катери по стълбицата на ФБР, нещо се промени. Може би заради напрежението от отговорната работа, товара на брака с тип като него или заради усилените упражнения всяка сутрин, но тялото ѝ стана стройно и стегнато. Уил нямаше основания за оплакване.

Разликата им беше почти двайсет години. Тя все още бе сравнително млада жена; той пък влизаше в капризните си години, както сам се изразяваше. Смяташе се за прекалено предвидим, докато за него Нанси бе променлива като вятър. Понякога избухваше като бомба, настоятелна и адски самоуверена, друг път се държеше като пале, жадуващо за внимание и изтерзано от съмнения. Понякога горчиво се оплакваше, че ѝ се налага да живее във Вашингтон, и то като самотен родител, с което го караше да се чувства долнопробен егоист, друг път заявяваше, че ѝ е дошло до гуша от бюрокрацията в столицата и страшно ѝ се иска да си обере крушите и да се премести във Флорида.

А сега и това.

– Аз не... - така и не успя да завърши изречението.

– Ела тук - каза той.

Перилата на леглото бяха свалени. Тя се наведе и го целуна, като измокри бузата му със сълзите си. Той я прегърна със свободната си ръка, онази без системата. Опита се да я притисне към себе си, но беше слаб като котенце.

– Съжалявам - рече.

Тя се изправи.

– За какво?

– За това, че съм ти трън в задника.

– Откога започна да се извиняваш за това?

– Май е нещо ново.

– Няма да продължи дълго. Господи, Уил, мислехме си, че ще те изгубим.

– Аз съм ОХ, забрави ли?

– Знаеш какво имам предвид. Като Марк Шакълтън.

Марк Шакълтън, онзи с пощенските картички, който действаше с чувство за безнаказаност, защото знаеше, че е ОХ. Застрелян в главата от агентите на Зона 51 преди 15 години. Още беше жив. Като зеленчук - в кома.

– Много изстрада заради мен. Радвам се, че не свърших като Шакълтън. Сутринта се видях с доктор Заври-ѝ-го-в-задника. Каза, че ме лекували по някакъв нов начин.