Глен Купър - Библиотекарите

Грег беше напуснал „Вашингтон Пост“ малко след решението на Върховния съд и за известно време се бе възползвал от журналистическата си слава, за да работи в „Ню Йорк Таймс“, а после в поредица списания и предприемчиви издателства. Никое от тези начинания не се оказа особено доходно. Последният му проект беше серия интернет издания, занимаващи се с имигрантските общности в Америка. Двамата с Лора сега живееха в Бруклин и се издържаха най-вече от нейните романи.

Уил реши, че тортата е прекалено трудна за преглъщане, и изяде само глазурата.

– Най-вкусното нещо, което съм опитвал някога - обяви той.

– Като се прибереш у дома, ще ти давам торта всеки ден - обеща Нанси.

– Татко, казаха ли ти още колко ще те държат тук? - попита Лора.

– Не, но докторката твърди, че ако лекарството продължава да действа така добре, възстановяването ще бъде бързо. Ако зависеше от мен, бих се махнал още днес.

– Не зависи от теб - строго отсече Нанси.

Уил реши да смени темата.

– Успяваш ли да пишеш? - попита той дъщеря си.

– Напоследък бях малко разсеяна.

– А ти, Грег? Как върви бизнесът ти?

Грег бе докарал четвъртитото си тяло и изсечено лице в средната възраст, но бе изгубили буйната гъста коса някъде по пътя. Темето му сега бе голо и набраздено като географска карта. Въпросът като че ли го съживи.

– Заети сме. Адски заети покрай онова нещо на Нанси. Извънредни издания, какво ли не още.

Нанси го изгледа остро.

– Какво нещо? - попита Уил.

– Нищо - отвърна тя и хвърли мръснишки поглед на Грег. - Ще ти кажа по-късно. Сега не му е времето за подобни приказки.

Обикновено Уил не би оставил подобен аргумент просто така - щеше да гони отговора като хрътка, докато не се добере до него. Но сега беше твърде слаб и замаян за подобна реакция. Остави кокала да падне от устата му.

Извика сина си. Момчето направи няколко крачки в стаята.

– Разбрах, че си се преместил при Анди.

Филип кимна.

– Как я карате? Помагате ли в къщата, или просто пърдите нагоре-надолу?

– Бива - начумерено отвърна момчето.

Уил подсмъркна и преглътна сълзите си.

– Съжалявам, че те накарах да преживееш всичко това.

– Няма нищо. Мога ли да сляза долу, за да ползвам нетпена си?

– Няма ли да разкажеш на баща си за наградата? - попита го Нанси.

– Не - отвърна хлапето, докато отстъпваше. - Ти му кажи.

– Филип? - повика Уил след него, но той вече беше изчезнал. - Каква награда?

– В училище им дали за домашно да напишат какво означава за тях девети февруари двайсет и седма. Всички есета участвали в национален конкурс. Филип спечели първото място.

– А стига бе!

– Има го онлайн, татко. Навсякъде - рече Лора.

– И аз го публикувах в моя сайт - добави Грег.

Нанси извади копие от чантата си.

– Ще ти го оставя на нощната масичка - каза тя. - Прочети го, след като си тръгнем. И ти участваш.

– Така ли? - попита Уил и този път се разхълца неудържимо.

Нанси беше във възторг.

– Изглеждаш великолепно! - Уил вече беше преместен в нормално отделение. Бяха го изключили от цялата апаратура, оставиха само малката игла на системата в ръката му.

– Чувствам се по-добре - призна той.

Беше го открила да върви по коридора в долнище на анцуг и поло - правеше обиколка на отделението. От време на време спираше, проверяваше пулса си, изсумтяваше и продължаваше нататък.

– Дишането добре ли е? - попита тя.

Добре беше. Освен това не го болеше нищо освен надупчените и насинени ръце.

Върнаха се обратно в стаята му. Той се настани на стола, а тя се разположи на леглото му.

– Утре ще ми правят изследвания - каза той. - Ако се представя добре, ще ме пратят у дома.

Тя кимна енергично и повтори натъртено:

– У дома.

Той разбра какво има предвид.

– Не мога да понасям Вирджиния. Знаеш как се чувствам там.

– Не мога да те оставя сам.

– Не искам да бъда сам.

– Уил, не мислиш ли, че твоят...

Тя млъкна, сякаш не можеше да произнесе думата „инфаркт“.

– ...Че твоят проблем променя нещата?

– Така е - съгласи се той. - Наистина мисля, че променя нещата. Мисля, че трябва да напуснеш. Това беше нашата повратна точка. Искам двамата с Филип да сте с мен. Тук. Филип може да продължи да учи в Панама Сити. Или изобщо да не ходи на училище, ако питаш мен.

Тя затвори очи в израз на гняв и отчаяние. Уил очакваше да възрази решително, но когато отвори отново очи, Нанси явно се беше овладяла. Заговори с равен тон, въздържаше се отлично: