Глен Купър - Библиотекарите

Татко дал базата данни на Грег, съпруга на заварената ми сестра, който бил журналист във „Вашингтон Пост"; след дълги размисли решил, че хората имат право да знаят онова, което знае правителството. Грег публикувал сензационна статия за Библиотеката и татко се превърнал в знаменитост въпреки желанието си. Мама продължила да работи във ФБР. И все още е там.

Базата данни така и не била публикувана. Правителството завело дело срещу вестника и случаят стигнал чак до Върховния съд. Така хората никога няма да научат за датата на смъртта си, но всички знаят за 9 февруари 2027 г.

Странно, но лично аз никога не съм се замислял сериозно за тази дата, докато татко не получи инфаркт. Никога досега не ми се е случвало някой от близките ми да умре ши да се разболее сериозно. Инфарктът на татко промени това. Сега осъзнавам колко крехък е животът и как може да ти бъде отнет просто така. Сега се страхувам какво ще стане с него и си признавам, че се страхувам какво ще се случи и с мен, с мама, с приятелите ми и с всички на планетата.

Нямам отговори. Може да съм син на Уил Пайпър, но съм в неведение какво ще се случи с нас, колкото и всеки друг. Ето обаче какво си мисля. Трябва да се опитваме да живеем така, че всеки от тези 394 дни да си заслужава. Трябва да се опитваме да бъдем по-добри едни с други, да не бъдем гадняри, да се усмихваме много, да не се оплакваме и да не мърморим за щяло и нещяло, да не бъдем потиснати. Трябва да изживяваме пълноценно всеки ден и да се забавляваме.

Можем да имаме или 394 ужасни, или 394 страхотни дни. Лично аз избирам страхотните.

И си мисля, че Уил Пайпър би направил същия избор.

Човешкото тяло се състои от около 100 трилиона клетки. А ето че заради някакви си няколкостотин милиона от тях Уил Пайпър се намираше на крачка от смъртта.

През плътната мъгла на болестта чуваше гласове, някои успокояващи и познати, други не. Чуждите гласове изричаха сурови, странни думи - тропонин, креатинкиназа тест, предна низходяща коронарна артерия, ЯМР, допамин, кислородна сатурация, интубация, кардиомиопластия.

Времето сякаш не съществуваше. По-късно щеше да сравнява възприятията си с топящите се часовници на Салвадор Дали. Секунда. Ден. Месец. Всички бяха едно и също. Усещаше най-вече дискомфорта от тръбата за дишане в носа си и тя се превърна в неговото възмездие.

Като млад агент от ФБР и звезда в извратения свят на серийните убийци, той преследваше целта си с изгаряща страст и агресия, винаги във вреда на онази, която споделяше леглото и живота му по онова време. Сега врагът беше тази тръба. Не беше сигурен защо са я затъкнали в гърлото му. Рационалните мисли за нея се запиляха нанякъде благодарение на успокоителните, с които го бяха натъпкали, за да не му позволят да я измъкне. И за всеки случай, ако случайно дойде на себе си между дозите, бяха завързали китките му за перилата на леглото. Като в някакъв кошмар.

Един ден мъглата се разсея и Уил постепенно започна да си дава сметка къде е. Бяха го поставили в полулегнало положение. Гърлото му гореше, но вече не чувстваше твърдата пластмаса в ноздрите си! Посегна с ръка, очаквайки да усети съпротивлението на ремъците, но пръстите му достигнаха свободно до лицето и затърсиха липсващата тръба.

Погледна наляво, после надясно. Намираше се в помещение със стъклени стени и приглушено осветление. Недалеч тихо работеха машини. В ръката му имаше система. Посегна надолу, нещо го дразнеше в чатала. Напипа катетър. Дръпна го и му се прииска да не го беше правил. Когато извика, тялото му рязко се надигна и възглавницата се смъкна надолу.

Влезе симпатична медицинска сестра.

– Здравейте, господин Пайпър. Аз съм Джийн. Добре дошли в света на живите.

Тя приближи и нагласи възглавницата на мястото ѝ. Гърдите ѝ почти докоснаха лицето му. Светът на живите звучи добре, помисли си той. Само че имаше нужда от уточнения.

– Къде съм?

– В Маями. Това е Институтът по кардиология.

– Мразя Маями.

Тя се разсмя.

– Това гърло ще ме убие - изхриптя той.

– Ще ви дам нещо облекчаващо. Извадихме тръбата в два часа. Сега е шест сутринта.

Той посочи към чатала си.

– Можете ли да махнете и това?

– Скоро ще дойде и неговият ред.

В главата му се оформи по-важен въпрос.

– Какво се е случило с мен?

– Получихте инфаркт. При това масивен.

– Откога съм тук?

– От пет седмици. Прекарахте една седмица в Панама Сити, преди да ви преместят при нас.