Глен Купър - Библиотекарите

Изгорелите от слънцето дами разполагаха със зареден хладилник, купища снакс и безкрайни теми за разговор. Двете се суетяха около него, а Мейгън се грижеше никога да не остава без бира и подхранваше егото му. Яхтата му била чудна. Имал страхотен загар. Бил наистина в добра форма (за мъж на неговата възраст). Уил бил първата знаменитост, която вижда ла отблизо.

– Кога се сдоби с лодката? - попита го Марджи.

– Преди петнайсетина години. Размених я за един автобус.

– Автобус ли?

– Дълга история — отвърна Уил.

Тя прие отговора му и продължи нататък:

– За срока, който остава, ли си дошъл тук?

– Колкото и дълъг да е той.

– Да се надяваме, че е повече от тринайсет месеца - рече Мейгън.

– Да се надяваме.

Мина около час и Марджи задряма от слънцето и бирата. Мейгън предложи на Уил да остане за вечеря. Той написа есемес на сина си и бързо получи отговор. Филип беше зает със свои работи.

– Дадено.

– Ще я оставя да спи - каза Мейгън. - Смятам да приготвя паста. Знаеш ли как се работи с печката на Бен?

Под палубата лодката се полюшваше приятно от следобедния вятър. Уил завъртя клапана на бутилката и запали газовия котлон, след което се разположи на канапето, докато Мейгън шеташе и готвеше. Зяпна като хипнотизиран тесните бикини, скриващи стегнатия ѝ задник. Докато търсеше подправки, тя случайно попадна на бутилка скоч в един шкаф.

– Обичам това нещо - измърка Мейгън. – Бележка - да не забравя: Смени бутилката с пълна, преди да си тръгнем. Искаш ли?

Уил знаеше марката на Бен. „Джони Уокър“, черен етикет, неговият най-добър приятел и най-лют враг. Въздъхна.

– Въздържател съм.

– Но ти изпи три бири!

– Въздържам се от уиски.

– Алкохолът си е алкохол.

– Дълбоко се заблуждаваш.

– Какво толкова може да стане? Няма да позволим да паднеш зад борда. Освен това аз съм медицинска сестра. Мога да се справя с всичко.

– Жена ми може да се обади.

– Нали затова е измислена гласовата поща, скъпи.

Първата щедра глътка му донесе чувството за завръщане у дома. Тъмна и силна, събуждаща небцето и гъделичкаща гърлото. Секунди по-късно я усети в главата си като внезапно вцепеняващо удоволствие. Здрасти, Джони, помисли си той. Къде се изгуби, друже?

Докато Мейгън задушаваше плънката, Уил пресуши първата чаша и започна втора.

Когато сосът завря, тя се присъедини към него на канапето, сипа си второ питие и изведнъж стана сериозна.

– Знам, че през повечето време гледам несериозно на нещата, но в действителност съм уплашена. Никой нищо не обяснява. Какво ще се случи на девети февруари двайсет и седма?

– Нямам представа, ако трябва да съм честен - отвърна той. - Нямам достъп до вътрешна информация.

– Но нали ти си причината да знаем всичко това! Извинявай, че те притискам, но не мога да повярвам, че съм седнала не до друг, а до самия Уил Пайпър! Няма да си простя, ако не се възползвам от случая.

– Вече над петнайсет години съм извън играта. Даже нещо повече. За властите съм персона нон грата.

Уил отпи още една глътка.

– Ако не разполагах с коз, със сигурност щяха да се отърват от мен още навремето.

– Базата данни.

Той кимна.

– Ти си ОХ, нали?

Отвъд хоризонта.

– Да, ОХ съм.

– Предполагам, че и с мен е така - рече тя. - Все пак би ли ме проверил?

– Повярвай ми, нямам достъп до базата данни.

– Предполагам, че изобщо не бих искала да научавам.

– И правилно.

– Но е ужасно да си помислиш, че всичко ще приключи след около четиристотин дни или колкото там са. Нали знаеш, някои хора имат на екраните си часовници, отброяващи оставащото време! Целият свят е обсебен от тази мисъл.

– Аз пък гледам да не се замислям за това - каза Уил. - Просто живея.

– Да, но имаш син.

Той бутна чашата си за нова доза.

– Това, млада госпожо, е най-тежкото. А от предишния си брак имам и дъщеря, която сигурно е по-голяма от теб.

– Внуци?

– Един. Синът на Лора, Ник. Чудесно хлапе.

– Значи все пак мислиш, че ще настъпи краят на света.

– Да, не, може би, може би не, вероятно, съмнително. Зависи кога ме попиташ.

– Днес?

Уил наплюнчи пръст и го вдигна във въздуха.

– Днес? Да, с нас е свършено.

– Тогава защо си зарязал скоча?

Той махна с чаша.

– Май вече е очевидно, че се издъних.

– Имам предвид по принцип. Повечето мои познати наблягат здравата на ядене, пиене и купони.

– Ако зависеше само от мен, сигурно щях да съм хедонист от световна класа. Нанси... така се казва жена ми... не би го допуснала. Някои неща са по-лоши и от смъртта. По-добре да не я виждаш, когато е ядосана.