Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Това е — каза Скърс. — Готово.

— Да си разделим парите тогава — настоя Фризър.

Поли изсумтя и свали кесия от колана си. Беше натежала от злато.

— Поравно? — попита Скърс.

— Да — каза Поли.

След това в покоите си Сесил попита Поли:

— Как умря той?

— Умря добре. Смърт, подобаваща на лемур. Насилствена. Бърза. Тиха.

— Е, значи е свършено. Кралицата съвсем скоро ще се радва, че е мъртъв. Аз вече се радвам, че е мъртъв. Погрижи се никой да не преглежда тялото с изключение на раната на главата. Погреби го в безименен гроб. Погрижи се и Кид да умре. Нека наследството на Марлоу бъдат неговите пиеси и шифри, а не опашката му. Да живеят лемурите, казвам аз. Да живее Марлоу.

Елизабета се събуди от скърцането на отваряща се врата. Извика сестра си и двете отметнаха завивките си.

Първият, който влезе, беше огромен мъж с черен костюм. Другият беше по-дребен, по-възрастен, красив и елегантен, с тесен син кашмирен пуловер, тъмни панталони и мокасини с пискюли.

— Съжалявам, че ви събуждам — каза по-възрастният на английски със силен акцент. — Зная, че сте прекарали неудобна нощ, но не исках да проспите големия ден.

Елизабета се изправи, приглади расото си и си обу обувките.

— Кои сте вие?

Мъжът не обърна внимание на въпроса ѝ.

— Сестра ми попита кои сте, задници такива — каза Микаела заплашително. — Ще съжалявате, че сте се забъркали с нас.

Мулей извади пистолет изпод сакото си и я напсува.

— Дебелаците с малки пишки много обичат да заплашват жените — изръмжа Микаела.

— Микаела, моля те — каза Елизабета. — Не влошавай нещата.

По-възрастният мъж се разсмя.

— Прибери пистолета, Мулей. Няма нужда. Аз съм Крек. Дамян Крек.

Крек? Дали не беше онзи К?

— Къде сме? — попита Елизабета.

— В Словения — отвърна Крек. — В моя дом. Качи се горе с мен.

— Ами Микаела?

— Не се безпокой за нея. С теб обаче трябва да обсъдим някои неща. И да погледаме малко телевизия.

— Телевизия ли? — попита Елизабета.

— Целият свят гледа Ватикана и ние също трябва да гледаме — каза Крек. — Конклавът ще започне всеки момент.

Дзадзо не искаше да спи, но тялото му само се изключи от тревога и изтощение, и когато се събуди, беше десет и в апартамента беше тихо. Ядосан на себе си, той скочи от дивана и се втурна в стаята на сестрите си с напразната надежда да са се прибрали на пръсти, докато е спал.

Както се страхуваше, стаята беше празна.

Надникна при баща си. Карло спеше, напълно облечен. Дзадзо реши да не го буди.

Отново се обади на Артуро.

— Нещо ново?

Нямаше нищо.

Дзадзо беше прекарал дълга нощ, беше събудил съседите, беше звънял в спешните отделения и на сестра Марилена, беше отишъл с колата до апартамента на Микаела, беше кръстосвал улиците в квартала. Точно преди да реши да чака до сутринта, беше оставил гневно съобщение на гласовата поща на инспектор Леоне, в което казваше, че сестрите му не са се прибрали, и го питаше колко изчезнал трябва да е човек, та полицията да започне издирване.

Дръпна завесите в дневната и слънчевата светлина обля стаята. Той закрачи нервно. Ругаеше. Не знаеше какво да направи. Взе си якето. Щеше да излезе да пие кафе.

В кафенето си взе кафето от бара и отиде на една маса до прозореца. Когато седна, напипа нещо твърдо във вътрешния си джоб. Бръкна и извади сгънатите листа.

Двайсет страници телефонни номера, две години изходящи повиквания от дома на Бруно Отингер. Дзадзо сръбна от еспресото, запрелиства страниците и спря. Сигурно само си губеше времето. Погледна през прозореца с надеждата да види по тротоара да минава монахиня с черно расо.

Отново погледна листата. Повечето бяха номера в Германия, най-вече местни от Улм. Взе си телефона и се обади на най-търсения номер. Отговори секретар на университета в Улм и той затвори, без да каже нищо.

Тук-там по страниците имаше номер с чуждестранен код, който той не познаваше — 386. Набра го. Мъжки глас отговори:

— Да? 929295

Дзадзо пробва първо на италиански:

— Ало. С кого говоря?

— Кой се обажда?

Дзадзо мина на английски и отново попита.

Гласът отговори на английски.

— Това е частен номер. Вие кого търсите?

— Приятел съм на Бруно Отингер — каза Дзадзо. Последва мълчание и приглушен звук, сякаш някой сложи ръка на слушалката. После гласът се чу отново:

— Не мога да ви помогна. — И връзката прекъсна. Дзадзо уморено разтърка очи и реши да провери код 386. Започна да сгъва страниците.