Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Повикай ме — каза Марлоу. — Свършил съм много работа там, а има и още едно предимство. Госпожа Бул е отлична готвачка.

Марлоу разбра, че се задават неприятности, когато след седмица на стената на една лондонска църква, посещавана от холандски протестанти, бе закачено жлъчно писмо. Беше изобличителна реч в бял стих, целяща да разбуни яростта на тълпата срещу тези имигранти и безбройните им мръсни традиции. Посланието напомняше пасажи от пиесите на Марлоу „Евреинът от Малта“ и „Парижкото клане“ и бе провокативно подписано с „Тамерлан“.

Марлоу не бе писал писмото, но в двора смятаха, че е той.

За ужас на Марлоу Томас Кид беше арестуван от кралския комисар по заповед на Сесил и след невероятни мъчения в затвора Брайдуел беше признал, че е видял как Марлоу съчинява писмото.

Кралицата беше уведомена и Личният съвет в присъствието на Бъргли и Сесил издаде заповед за ареста на Марлоу.

Той беше хвърлен в Брайдуел, но се отнасяха с него съвсем внимателно и дори не го разпитаха. След два дни Поли дойде да го изведе под гаранция.

— Защо е всичко това, Поли? — попита Марлоу ядосано, когато излязоха на улицата. — И двамата със Сесил знаете, че нямам нищо общо с холандското писмо.

— Някой ти прави пакости — каза Поли и поклати глава. — Дай да седнем в някоя кръчма.

— Проклети да са кръчмите! Какво стана с Кид?

— Задържан е. И казва, че ти си авторът.

— След мъчения?

— Предполагам — отвърна Поли. — Но поне теб не те измъчваха. Сесил се погрижи за това.

— За да предпази мен или за да не се разчуе за съществуването на долните ми части? — прошепна Марлоу.

— И за двете, сигурен съм.

Марлоу изведнъж се закова на място.

— Знам кой е, Поли! Кълна се в звездите, че знам!

Поли направи крачка назад, все едно очакваше удар.

— Убеден съм, че е Уил Шекспир, онзи завистлив червей, онова писателско недоразумение!

Поли се усмихна, защото самият той бе написал писмото и се гордееше с работата си.

— Мисля, че си прав. Преди да заминеш за Фландрия, трябва да убиеш тази отрепка.

Вдовицата Бул сложи хубаво ядене в една от стаите на горния етаж на къщата си: истинско угощение с говежди език, агнешко, петел и еленско.

На Марлоу — нехарактерно за него — не му се ядеше. Апетитът му намаляваше от случката с холандското писмо насам, а и трябваше да изтърпява ежедневното унижение да докладва къде се намира пред Личния съвет, докато течеше разследването.

Поли ядеше лакомо, както и другите двама мъже — Николас Скърс и Инграм Фризър, двама лемури хулигани и мошеници, които Марлоу добре познаваше. Но това, че бяха от неговия вид, съвсем не значеше, че трябва да ги харесва. Той нямаше проблем с убийците, но не желаеше да си губи времето с простаци.

Марлоу се въртеше на стола си и си пиеше виното.

— Та какво за Фландрия? — попита той.

Поли каза с пълна с месо уста:

— Крал Филип Испански подготвя войска за инвазия.

— Той вече изгуби една армада заради Елизабет — каза Марлоу. — Нещо го е засърбяло пак да се счепка с кралицата, а?

— Така изглежда — каза Поли.

— Е, аз много искам да отида — каза Марлоу. — Ще накараш ли Сесил да издаде заповед и да ми позволи да напусна тези проклети брегове?

— Той подготвя почвата — отвърна Поли.

— А вие двамата? — каза Марлоу и посочи с ножа си за хранене Скърс и Фризър. — И вие ли ще ходите във Фландрия?

Мъжете погледнаха Поли и той им кимна.

Фризър стана и изръмжа:

— Ти нож ли ми вадиш?

Марлоу извъртя очи.

— Че какво толкова?

— Никой не ми вади нож!

— Явно грешиш — язвително каза Марлоу. — Аз току-що го направих. Може да съм те сбъркал с тлъст говежди тестис, готов за шиша.

Изневиделица в ръката на Фризър се появи кама.

Марлоу никога през живота си не беше бягал от битка и сега цялото му натрупано неудовлетворение кипна. Той беше опитен побойник и този жилест негодник щеше да си изпати. Ножът за хранене на Марлоу не беше особено дълъг или остър, но щеше да свърши работа.

Той тръгна да се изправя.

Но изведнъж две ръце го сграбчиха през гърдите и раменете и го заковаха на стола.

Николас Скърс се беше промъкнал зад него и го държеше неподвижен.

Фризър бързо заобиколи масата.

Марлоу чу Поли да казва:

— Убий го!

Камата се стрелна към окото му.

Марлоу нямаше да вика и нямаше да се моли.

Като Фауст, преди да го завлекат в ада, той знаеше, че е сключил своя договор.

Тримата стояха над Марлоу и чакаха потрепващото му тяло да застине. Шурналата от окото му кръв вече едва се процеждаше.