Андерш Моте - Играта

„Гаси, гаси, гаси“, пееше бодрото гласче в главата му и едноседмичните накиснати чинии се приземиха върху пода с трясък, заедно с няколко литра мръсна вода.

Огънят изпращя и изплю облак бял пушек, но HP не го видя.

Той вече се беше върнал в кухнята и трескаво пълнеше празния леген с вода от чешмата.

Още едно изливане, после още едно и той вече ясно виждаше, че огънят намалява.

Очите му пареха, дробовете му горяха и дишането ставаше все по-тежко, но хич не мислеше да се отказва.

Докато изливаше легена за пети път, външната врата се отвори с трясък и в следващия миг цялата стая бе покрита от облак пяна и бял дим, които го заляха и го принудиха да закрие лицето си с ръце.

Кашляйки бясно, той се олюля обратно към кухнята и мигайки с насълзени очи, успя да отвори един прозорец, преди да се строполи на пода. Бореше се конвулсивно да си поеме дъх, но трахеята му се бе превърнала в сламка.

Причерня му пред очите.

Долу откъм улицата се чуваха сирени и крещене на команди.

— Едно-едно-две е лесно да се набере — изтананика детският глас в главата му, точно преди да припадне.

— Имал си късмет, Хенрик — каза лекарят, без да подозира, че повтаря почти дословно думите на колегата си от Санкт Йоран от предната вечер.

— Поел си малко пушек и имаш лека рана от изгаряне на лявата ръка, но това е общо взето всичко.

Той кимна мълчаливо от леглото, където лежеше. Беше му значително по-лесно да диша, което сигурно беше заслуга на кислородната маска.

— Ще изплакнем очите ти още веднъж, влязла е доста пяна от пожарогасителите, но няма опасност. Може би ще виждаш малко размазано няколко дни, но ще ти мине.

Той пак кимна.

Нямаше смисъл да се опитва да говори, докато беше с маска, пък и какво да каже?

— Добре тогава! — завърши лекарят, докато се изправяше. — Ако нямаш въпроси, трябва да тръгвам. Дори и да се чувстваш добре, не сваляй маската, докато сестрата не те изплакне. Трябва да поемаш чист кислород, за да се махне въглеродният оксид, който си вдишал. Всичко хубаво, Хенрик!

Той кимна за трети път както за потвърждение, така и за сбогом.

Отново беше сам.

Барабанът набра скорост наново, този път на пълна програма. Но преди да направи цяло завъртане, на вратата се почука и вътре влязоха двама униформени полицаи. Чудно, само това му липсваше точно сега!

Кинг от Кралската конна 74 74 King of the Royal Mounted (1935-1955) е канадски комикс с главен герой конният полицай Дейв Кинг. Комиксът е бил издаван и в Швеция. — Б.пр. , Клинг и Кланг 75 75 Kling и Klang, двама некомпетентни полицаи, които се появяват в някои от телевизионните серии и филми по Пипи Дългото чорапче. — Б.пр. идват да съсипят деня. Мамка му!

Оказа се, че имената им са Паулсон и Вьол и след като той помоли, те прилежно се легитимираха, въпреки че бяха облечени с пълните си униформи. Искаха да му зададат няколко въпроса.

Беше ли възможно да има някакви врагове? Не, господа полицаи, нямаше такива.

Сещаше ли се за друга причина някой да иска да излее керосин през отвора за пощата и да драсне клечката на апартамента му?

О, да, определено се сещаше за причина, но не смяташе да я споделя с някакви си ченгета, или с когото и да е друг, като ставаше дума. Не му трябваха повече напомняния за правилата, които важаха, не благодаря!

— Не, полицай, за съжаление не мога да се сетя — отговори той вместо това с наклонена глава и искрен поглед. Изглежда, никой от двамата не се заблуди, но все тая!

Имаше ли друга информация, освен това, което току-що беше разказал за пожара, която можеше да е от значение за случая?

Отново същият отговор, за трети път: „Мне, грам!“

Ченгетата си размениха многозначителни погледи над бележника, в който единият водеше записки, и след няколко финални мъдрости най-накрая се разкараха.

„Случаят ще се разследва от Сьодермалмската полиция“, да, добре.

Той вече знаеше какъв ще е резултатът. Абсолютно никакъв.

— Здрасти, аз съм… Мике… — добави той в случай, че не разпознаеше гласа му.

— Здрасти — отвърна тя сухо, но откри, че всъщност се радва, че ѝ се е обадил.

— Как си?

Звучеше леко несигурно, като че ли не знаеше какво точно да каже. Обикновено тя беше тази, която звънеше.

— Съвсем добре, само малко уморена. Работата ми дойде малко много — изплъзна ѝ се и тя сама се изненада от внезапната си откритост.

— Аха, амиии… Тогава може би няма да искаш да се видим?

Тя замълча за няколко секунди. Главата ѝ още не беше минала, ребрата продължаваха да я болят, а последните думи на Хенке все още отекваха в мислите ѝ. Значи не!