Андерш Моте - Играта

„Разкажи всичко“, беше му казала Бека, а тя винаги имаше право. Той в повечето случаи я слушаше, поне когато ставаше дума за важни неща, и тя винаги го бе предпазвала. Беше му пазила гърба…

Значи майната му на правило номер едно. Все пак кръвта вода не става.

— Всичко започна, когато намерих един мобилен телефон във влака…

— Круноберг, дежурният офицер слуша.

— Здравей, обажда се полицейски инспектор Ребека Нормѐн. Аз и колегата Крюсе бяхме тези, които катастрофираха на „Дротнингхолмсвеген“ по-рано днес — каза тя възможно най-сдържано.

— Ама инспектор Нормѐн, радвам се да чуя гласа ти. Разтревожихме се за теб, да знаеш. Добре ли се чувстваш?

Ребека се усмихна. Първоначално не бе разпознала гласа по телефона, но сега нямаше съмнение. Старият ѝ полеви командир беше на смяна в Круноберг тази вечер, това поне беше добра новина.

— Здрасти, Муле, благодаря, малко синини и силно главоболие, май това е всичко. За жалост при Крюсе положението е по-лошо.

— Да, чух, имахме три коли на мястото, когато пожарникарите отрязаха покрива и момчетата казаха, че нещата не изглеждали добре — отговори той със значително по-сериозен тон. — Засега остава да му стискаме палци да се оправи. Нещо конкретно ли искаш да питаш, или звъниш само за да успокоиш стария си командир?

— Не, Муле, трябва ми помощ за една работа, и то доста деликатна.

— Казвай! — отвърна той окуражително и тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Момчето, което сте хванали, Хенрик Петершон… Това е малкият ми брат.

Той направи точно както тя му каза. Разказа всичко. Или поне почти всичко…

По разбираеми причини реши да спести инцидента със зашеметяващата граната M84 при „Кунгстредгорден“, но с изключение на това си каза всичко, дори за вратата на „Биркагатан“.

Всъщност мина доста добре.

Булин главно беше кимал, от време на време бе вмъквал някой и друг въпрос, но основно си беше мълчал.

Когато приключиха, вече минаваше един през нощта.

Булин съобщи часа на магнетофона, след което го изключи.

— Страшна история, Петершон — обобщи той, след като се изправи. — Ще проверим някои неща и утре сутринта пак ще поговорим. Скоро ще дойде някой да те отведе до килията.

HP само кимна в отговор. Една нощ в ареста можеше да издържи без проблем.

Been there, done that…

Но вече бяха минали петнайсет минути, откакто Булин се чупи и HP започваше да губи търпение.

Къде, по дяволите, се губеше пазачът?

Беше уморен, главата и носът го боляха, а освен това устата му отново пресъхваше.

Още две минути, после смяташе да се покаже в коридора и да ги накара да му обърнат внимание.

Почти по между другото забеляза, че телефонът му все още лежи на масата, заедно с другите вещи.

Малката LED-лампа мигаше в червено.

— Сега ме изгуби малко, Нормѐн, казваш, че са хванали малкия ти брат?

— За жалост да, Муле. Хенке е добро момче, но адски незряло, а освен това е и магнит за неприятности, ако ме разбираш?

Той се подсмихна в отговор.

— Значи черната овца на семейството?

— Именно — излъга тя.

— Знаеш ли за какво са го прибрали, тази вечер имаме няколко недозрели магнити за неприятности, от които можеш да избереш.

— Казва се Хенрик Петершон и е арестуван за хвърлянето на камъка по мен и колегата.

За няколко секунди настъпи тишина.

— Съжалявам, Нормѐн, но доколкото знам, никой не е задържан за атаката. Всички патрулни автомобили в района са навън и търсят мръсника. Издирването все още продължава на шестнайсети канал, това го чух със сигурност. Нито пък имаме някой Петершон според регистъра, така че се опасявам, че брат ти нещо се е пошегувал с теб.

Внезапно всичко застина в главата ѝ, след което усети яростта да се надига.

Какво, по дяволите, го беше прихванало Хенке?!

Диодът продължаваше да му мига ядно и по някаква причина, може би съвсем автоматично, той взе телефона и останалите си вещи, когато тръгна към вратата.

Натисна дръжката.

Вратата беше отключена.

Той я отвори и за свое учудване се озова в празния коридор, взирайки се в мрака.

— Ехо — извика той колебливо. — Има ли някой?

Никакъв отговор.

Изведнъж се изплаши. Значително повече, отколкото когато горилите го налагаха в колата или когато Булин му приложи усмивката си на влечуго пред няколко часа. Защото това си беше fucking Twilight Zone!

Коридорът беше съвсем пуст, никъде не се чуваше и звук и всичко, което виждаше, беше редица затворени врати, същите като тази, от която току-що бе излязъл. Далеч в другия край табелка за изход мигаше неравномерно в зелено и бяло. Мигането му напомни за телефона. Той го вдигна и докосна екрана и въпреки че някак си вече подозираше какво гласи съобщението, коремът му се сви от ужас.