Андерш Моте - Играта

С шумно щракване светлината в стаята зад гърба му изгасна.

Вкъщи, мислеше си тя.

Искаше просто да се прибере вкъщи. Да се съблече и да си пусне бърз душ, който да отмие лепкавия слой пот и кръв. После шепа хапчета и сън, чудесен сън.

Но се оказа, че това не е толкова просто. Естествено, вината беше на Хенке.

Тя пробва да звънне на домашния му номер, но абонаментът беше прекратен. Същата работа и с последните два мобилни номера, които ѝ беше дал. Идиотът, когото имаше за брат, не можеше да бъде открит, което само разпали гнева ѝ.

Какво всъщност ѝ беше казал той?

Опита се да си спомни точните думи, но беше почти невъзможно. Във всеки случай беше признал, че той е хвърлил камъка. Но откъде, по дяволите, знаеше, че именно тя е била в колата? Да не беше някакъв заплетен и закъснял начин да ѝ отмъсти?

Не, това беше глупава мисъл. Осъзна го още в същия миг, в който ѝ хрумна. Каквото и да не беше наред във взаимоотношенията им, той никога не би я наранил съзнателно. Така че за какво беше всичко това?

Защо беше хвърлил камък по колата им, или поне твърдеше, че го е направил?

„В Круноберг“, беше казал, но се оказа, че това не е вярно. За всеки случай беше позвънила и в Сьодермалм и Вестерурт, но никъде нямаше задържан Хенрик HP Петершон.

Значеше ли това, че я е излъгал?

Съвсем спокойно можеше да го е направил, в миналото го беше правил твърде много пъти. Но имаше нещо в гласа му, нещо… тя осъзна, че звучеше глупаво изобщо да се използва тази дума, когато ставаше дума за Хенке, но все пак. Нещо… искрено. Като че ли той наистина вярваше, че е задържан. Тя разбра, че нито един от въпросите няма да намери своя отговор, преди да е намерила малкия си брат.

Въпросът беше само къде се намира той?

Той тичаше. Първо от чиста паника. През тъмния коридор, към вратата — за десетки от секундата изпадна в див ужас, че тя ще се окаже затворена. Последва успокоение, когато тя се отвори и пред него се появи стълбище.

Каменни стъпала надолу към мрака, още коридори със загасени светлини по пътя. Стъпките му отекваха между бетонните стени. Най-накрая изходът се показа.

Удари го стена от влажен нощен въздух, когато излетя навън и пресече улицата, за да избяга колкото се може по-далеч от онзи коридор. Бърз поглед назад, после още един, за всеки случай.

Внезапно усети мека трева под краката си и минаха няколко секунди, преди да се ориентира. Над него големи, черни дървета се разпростираха към нощното небе, а напред и встрани имаше стоманен покрив и няколко порутени надгробни камъка.

Паркът при Круноберг, близо до еврейското гробище. Само на една пресечка от мястото, където отначало си мислеше, че се намира.

Краката му продължаваха от само себе си. Нагоре по хълма, през парка и накрая по „Полхемсгатан“. Пред него беше най-западната от сградите на полицейското управление. В продължение на няколко секунди обмисляше възможността да продължи надолу към входа откъм „Кунгсхолмсгатан“, да почука на вратата и да се предаде. Но преди да успее да вземе решение, краката му вече го бяха отвели до „Флеминггатан“ и надясно към ситито.

В главата му беше каша, краката му барабаняха по асфалта.

Туп-туп-туп.

Монотонният звук го успокои малко. Водовъртежът в главата му се забави и постепенно паниката отпусна желязната хватка в гърдите му.

Туп-туп-туп.

Нагласено!

Туп-туп-туп.

Всичко беше нагласено!

Туп-туп-туп.

Колкото повече мислеше, толкова по-ясно разбираше, че всичко е било предварително планирано. Самият той беше сметнал, че три хиляди точки са малко много само за да хвърли някакъв тъп камък по кола, дори да ставаше дума за полицейско возило.

И беше имал право!

Камъкът, колата, ченгетата — всичко това е било второстепенно, един вид въведение. Мисията, същинската мисия, се е отнасяла до него самия. Един вид оценка, така да се каже.

Или изпит…

Едва малцина са квалифицирани за това ниво…

Бяха проверили дали има нужните качества. Дали може да се справи с предизвикателствата, които го очакват на върха.