Андерш Моте - Играта

Като се добавят и гаденето, главоболието и тъпата болка в гърдите, картината на щетите беше пълна.

Положението при Крюсе беше по-лошо, той още беше в интензивното. Според Вахтола, която бе минала за малко преди известно време, щяха да докарат съпругата му на следващия ден.

И всичко това заради нея. Тя бе стояла на пътническото място, тя трябваше да вдигне тревога. Трябваше да послуша инстинктите си, да спре кортежа незабавно и да нареди да обърнат. Но вместо това се бе поколебала. Бе изгубила две жизненоважни секунди в тревога да не направи грешка, вместо да се фокусира върху това да направи нужното. Крюсе определено ги спаси с маневрата си, но се наложи да плати цената за нейната грешка.

Ребека събра нещата си, които ѝ бяха взели, преди да я сложат на носилката, синята бронежилетка, която вероятно бе спасила ребрата ѝ, палката, както и полицейската радиостанция.

Отвън я чакаше патрулка, за да я откара до тях. Рунеберг беше решил, че дебрифингът може да почака до утре. Това я устройваше перфектно. Искаше да се прибере, да вземе две от нокаутиращите хапчета, които носеше със себе си от болницата, и да спи едно денонощие.

Тъкмо докато оглеждаше стаята, за да провери дали е взела всичко, телефонът ѝ иззвъня. Скрит номер, отбеляза тя и се намръщи.

— Ребека на телефона — каза тя, вече поставила ръка на дръжката на вратата.

— Бека? — отвърна гласът от другата страна и тя се спря. — Бека, аз съм…

— Не мога да говоря точно сега — каза тя ненужно сухо. — Става ли да ти звънна утре сутринта? — опита да изглади ситуацията с малко по-приятелски тон.

— Ааами, разбира се, исках само да проверя дали си… окей?

— Защо? — попита тя и нещо в интонацията му накара малка сигнална лампичка вътре в нея да светне.

— Амии… — за миг настъпи тишина, но тя реши да не го прекъсва. — … не знам как точно да го кажа…

— Но? — отсече тя, докато лошото ѝ предчувствие се усилваше все повече.

— Това което стана… на „Линдхагенсплан“… Значи… не това беше идеята, или оохх… това беше, но не трябваше да си ти. Не знаех, че си ти, Бека!

Думите идваха на пресекулки и тя забеляза как към края гласът му се изви до фалцет. Изведнъж се почувства ужасно изтощена, сякаш краката ѝ повече не издържаха да я носят. Тя бавно влезе обратно в стаята и се отпусна в леглото, от което преди малко бе станала.

— Започни отначало, моля те — каза тя възможно най-сдържано, докато се опитваше да смели думите му.

— Значи, не беше на сериозно, един вид игра, може да се каже. Игра, която малко излезе от релси.

— Игра, казваш.

Гласът ѝ звучеше уморено, но въпреки това гой нямаше как да не чуе гнева ѝ.

— Дааа… — отвърна и сам усети колко тъпо звучи.

— Значи си играел игра и затова сега колегата ми лежи в интензивното, така ли да го обобщим?

Сега звучеше още по-ядосана, като че се беше съвзела от първоначалния шок.

— Ами, не това беше идеята, нали ти казах. Някой да се нарани… Просто нещо като сложна шега, може да се каже.

Гласът му беше умоляващ, почти хленчещ.

— Шега? Ти на луда ли ме правиш? Напълно ли си изглупял? Навършил си тридесет години, мамка му, но живееш като на игра, не даваш пет пари за нищо и оставяш другите да ти сърбат попарата! Но този път всичко отиде по дяволите, или нещо бъркам?!

Той не отговори. Малкото пъти, когато се случваше тя да псува, беше по-добре да си мълчиш, това го бе научил.

— Окей, във всеки случай сега знаеш, че съм се отървала. Ти къде си?

Въпросът в действителност беше ненужен. Тя вече знаеше отговора. Защо иначе щеше да ѝ звъни?

Приказките за това как се чувствала бяха просто една от неговите обичайни димни завеси. Спасителният екип на помощ, само че на нея повече ѝ се искаше да изтръгне тъпата му, незряла, проклета глава.

— В Круноберг — измънка той.

Бяха ѝ нужни няколко секунди, за да се овладее, след което въздъхна:

— Окей, ще направим така…

Булин се появи точно след десет минути.

— Е, ще идва ли адвокат?

HP поклати глава.

— Обмислих нещата, не ми трябват шарлатани — измърмори той, забил поглед в масата.

— Чудесно — кимна Булин доволно и пусна магнетофона.

— Разпитът се подновява в 23:43, след като Петершон отказа адвокатска защита. Така ли е, Петершон?

HP измрънка някакво съгласие, но Булин го принуди да повтори.

— Да, така е.

— Добре тогава, Петершон, какво ще кажеш да разкажеш всичко от начало.

HP пое дълбоко дъх и погледна към мобилния телефон.