Андерш Моте - Играта

Според датата филмът бе сниман днес, само преди около час. Защо, по дяволите, бяха изпратили очевидно солиден играч като петдесет и осми, за да заснеме полицейски ескорт, и то на същото място, където друг играч вече беше изпълнил значително по-куражлийско дело?

Той бързо прегледа още няколко клипа и откри, че с два клика може да ги сортира по време.

Преди Lindhagensplan — The Sequel, имаше клип само отпреди ден. Той го отвори. Петдесет и осми стоеше пред магазин, някаква автокъща, както изглеждаше. Съдейки по ъгъла, от който снимаше, камерата трябваше да е била на нивото на гърдите му. Той влезе през вратата, зави наляво и тръгна към щанд, обозначен като работилница.

— Здрасти, Стигсон от Вестерурт — поздрави Хаселквист с qv свежата мацка зад щанда и размаха за секунда малък черен предмет в нейна посока.

— Идвам да взема 1710, трябва вече да е готова — каза петдесет и осми, без да му трепне гласът и получи усмивка в отговор.

Няколко секунди по-късно вече се бе подписал и получил автомобилен ключ, след което тръгна навън към оградения двор, все още с камерата закрепена на рамото.

Оказа се, че 1710 е полицейски бус, от онези фолксвагени, с които ченгетата обичаха да обикалят. Петдесет и осми скочи вътре, запали двигателя и клипът свърши секунди след като той внимателно мина през портата.

Значи Хаселквистът беше задигнал цял полицейски бус! Трябва да е бил снабден с изобилие от inside info. Беше получил всичко наготово, престорил се бе на ченге за няколко минути и си беше заминал.

И тренирана маймуна би се справила с тая работа…

Но отново можеше единствено да свали шапка на Играта. Явно имаха Мравки дори в полицията, точно както Ерман беше казал.

А освен това, сега разполагаха и с полицейски автомобил…

— Хрм…!

HP подскочи, когато Рехиман прочисти гърло някъде зад гърба му.

— К’во? — отсече той през рамо.

— Пазачът започна новата си обиколка, броейки по-предишните му патрули, имаме четири минути, преди да стигне дотук.

— Окей, окей — измърмори HP и прегледа набързо останалите клипове.

Общо взето знаеше каквото му трябваше за петдесет и осми. Във всеки случай, разполагаше с достатъчно, за да информира медиите, ако изберете тази посока, което изглеждаше все по-логично.

Можеше без съмнение да им предложи откраднат полицейски автомобил и prime suspect, а понеже беше разгара на лятото, вечерните вестници сигурно щяха да са повече от щастливи да попаднат на по-вълнуваща статия от диетите за отслабване. Само да успееше да намери номера на сметката и щеше да е постигнал целта си. Играта можеше да върви на майната си!

Той откри бутон „Трансакции“ и премести курсора върху него.

Но точно когато вдигна пръст, за да го натисне, с крайчеца на окото си забеляза още една картинка с познат мотив — и за няколко секунди като че се вкамени.

„Видял си грешно“, шептеше глас в главата му. „Просто кликни and get in the money, baby! Thailand here we come!“

Пръстът му все още висеше над бутона на мишката. Бързо цъкване и хоп, щеше да е на път към „Арланда“. Сигурно имаше нощен полет, дестинацията не беше от такова значение.

Hasta la vista, baby!

Но той знаеше, че гласчето го лъже. Не беше видял грешно.

И въпреки че една част от него протестираше бурно, той премести курсора и пусна клипчето.

„Здрасти, Мике!“, каза сестра му, преди нещо да закрие обектива и всичко да почернее.

„Мамка му, мамка му, мамка му“, беше единственото, което бе способен да измисли. Но след няколко секунди мозъкът му се рестартира и той си възвърна контрола.

Как, по дяволите, петдесет и осми беше заснел сестра му?

Кога беше снимано видеото?

И още по-важно — защо?

Клипът не предлагаше отговори. Беше дълъг само няколко секунди и нямаше информация за час и дата. Вероятно дори не беше истинска мисия, защото в такъв случай видеото щеше да е по-дълго и да съдържа повече информация.

Тогава какво беше?

Да не би просто погрешка да беше натиснал копчето и да беше заснел случаен човек?

Едва ли!

Какъв беше шансът от всичко хора в града, тъкмо петдесет и осми по случайност да заснеме сестра му, която само преди няколко седмици неволно бе замесена в Играта? Освен това по гласа ѝ звучеше сякаш се познаваха. „Здрасти, Мике“, беше казала тя.

Хаселквистът наистина ли се казваше Микаел?

Тъкмо когато тръгна да превърта нагоре, за да провери, Рехиман сложи ръка на рамото му.

— Пазачът се качва по стълбите — каза той и равнодушният му глас всъщност се поколеба малко.