Андерш Моте - Играта

Той се втренчи в Рехиман, който съвсем спокойно ровеше из чантата си. След няколко секунди той извади оттам нещо, което приличаше чифт очила с извънредно дебели лещи и страшно тънки рамки. Той си ги сложи и пъхна глава на предназначеното място.

HP видя как вътре започна да мига лампичка.

Той затаи дъх и усети пулса си да бие в тъпанчетата му. Рехиман очевидно нямаше акъл дори да се изплаши. Просто извади чифт очила от ку-ку магазина и хоп — главата в четеца. Как, за бога, геният щеше да се оправи с това?

Бележката беше това, от което най-накрая ѝ падна пердето. Тя знаеше със сигурност, че я беше откъснала, смачкала и хвърлила на дъното на шкафа преди началото на смяната. Но ето че сега тя отново стоеше там.

Вдигната, изгладена и закрепена обратно, тя крещеше посланието си и внезапно тя се почувства като че всичко около нея се сгромолясва. Достатъчно вече с всички тия простотии, беше единствената оформена мисъл, която успя да различи из хаоса в главата си.

Достатъчно вече!

Тя затръшна обратно вратата на шкафчето и излезе от съблекалнята с няколко бързи крачки. Когато се беше отдалечила достатъчно по дългия коридор, тя извади мобилния си телефон и намери номера.

Отговори телефонният секретар.

— Трябва да престанеш! — изкрещя тя на машината от другата страна. — Да, аз съм малка курва и убийца, права си! Аз бутнах Даг. Аз, не Хенке! Той пое вината, жертва се за мен. Но аз го убих! Ако не бях аз, сега Даг щеше да е жив. Може би можех дори да го спася. Имаше шанс, малка възможност. Но аз не опитах и ти знаеш защо! Защото иначе никога нямаше да бъда свободна! Той ме държеше здраво в ръцете си. Докато смъртта ни раздели.

Тя спря за миг и се окопити малко, преди да продължи.

— Той винаги плачеше впоследствие, това може би беше най-лошото. Казваше през сълзи, че съжалява и колко много ме обича. Че любовта между нас била толкова силна, че понякога не успявал да се справи. И че затова излизал извън контрол. Сякаш любовта имаше нещо общо…! Но аз му прощавах, въпреки че понякога бях толкова насинена, че едва можех да си стоя на краката. Успокоявах го и обещавах никога повече да не го ядосвам толкова. Точно като че всичко бе по моя вина… Ама че жалка история…! Обичах го и същевременно се мразех заради това. За това, че го оставях да ми причинява такива неща!

Тя отново бе принудена да направи пауза, за да си възвърне контрола над речта.

— Той ме променяше, преобразяваше ме — в нещо, което все по-малко разпознавах. Като че тя, годеницата му, вече не бях аз, а някоя съвсем друга. Непозната, без собствена воля или контрол. Проклета, пасивна жертва!

Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх, стисна очи и след това се отпусна.

— Тази вечер беше най-лошата в живота ми — каза тя бавно. — Но също така и най-хубавата. Даг не беше единственият, който падна от ръба, поне аз така гледам на нещата. Той взе старата Ребека със себе си. И аз ги оставих да паднат. И двамата! Самозащита, неизбежна отбрана, наречи го както искаш. Те умряха там, долу — за да мога аз да оцелея! Така че как, по дяволите, се осмеляваш да се появиш сега и да ме измъчваш?

Внезапно червената лампа изгасна, Рехиман дръпна обратно главата си и в следващата секунда моторът на автоматичната ключалка започна да бръмчи.

— К-как по дяволите го направи? — попита HP задъхано.

— Нищо сложно, ако знаеш как е съставена базата данни. Трябва ти пластмасов 3D модел на нечия чужда ретина, такъв можеш да си поръчаш по интернет. После вземаш чифт евтини рамки за очила и всичко е готово.

Рехиман натисна дръжката и вратата се отвори безшумно.

— Ама ч-чакай малко!

HP напразно се опитваше да подреди парченцата от пъзела в главата си. Просто не се връзваше, нещо липсваше.

— Откъде, по дяволите, знаеш чии очи ги има в базата, в смисъл… Как можеш да знаеш чия ретина трябва да копираш? — поясни той бавно, така че особнякът да го разбере.

— Просто е — отвърна Рехиман, свивайки рамене. — Просто копирах базата данни, когато инсталирах системата.

Преди HP да дойде на себе си, той отвори вратата.

Той определено беше очаквал нещо повече от това. Грамадна стая с множество работни места, наредени пред масивен bigscreen. Тип Ground control to major Tom… Houston we have a problem… или нещо такова.

По-ранните му наблюдения на сградата в действителност не подкрепяха такава теория. Но това тук?

Малка стаичка без прозорци, е едно-единствено бюро в десния край. Бели стени, сива настилка, нямаше дори скапан автомат за кафе. Отсреща имаше голяма двойна врата с малко прозорче, през което се мяркаха редици компютри. Чуваше се отдалеченото бръмчене на сървърите там вътре, смесено с шумоленето на климатика.