Андерш Моте - Тръпката

Тя забърза надолу по стълбите, все още притиснала слушалката към ухото си.

— Къде води вратата, между другото?

— Какво?

— Затворената врата… — поясни тя, докато си нахлузваше ботушите в движение. — Накъде води?

Някой го носеше.

Или по-скоро няколко човека. Един под всяка мишница. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а на главата му имаше качулка.

Déjà vu!

За кратко си втълпи, че всичко е било просто сън. Че все още беше в гаража в Дубай и орките бяха напът да го хвърлят в Гуантанамо пещерата.

Краката му се движеха сносно, но все още чувстваше останалата част от тялото си изтръпнала. Последните минути представляваха насечени на малки фрагменти спомени. Струваше му се, че е пътувал известно време, натоварен на някакво непознато транспортно средство. Но това беше по-скоро чувство, отколкото факт. Сякаш светът около него се движеше, докато той самият лежеше пасивно.

Влачеха го нагоре по някакво стълбище. Чу скърцането на врата. Сух студен въздух, но все пак не се намираха навън. Беше като някакво огромно таванско помещение…

Тя спря рязко във външната градина на двореца и колата се плъзна няколко метра по хлъзгавия калдъръм.

— Стой — каза тийнейджърът с набола брада в караулката, протягайки напред едната си ръка.

— Шефът на охраната — каза тя кратко, докато му показваше полицейската си значка. — Капитан Сандберг — къде да го намеря?

Нагоре по още едно тясно стълбище и този, който вървеше пръв, трябваше почти да го извлачи със себе си.

Студен нощен въздух, гласове и градски шум в далечината. Несигурни стъпки по хлъзгава, дрънчаща повърхност. После ръце, които го притиснаха надолу до седнало положение и прехвърлиха краката му през някакъв ръб. Стъпалата му изведнъж увиснаха свободно и лек повей на вятъра се прокрадна под крачолите му.

Както толкова много пъти по-рано, стомахът му реагира по-бързо от главата. Покрив! Намираха се на някакъв покрив.

Три оръжия общо, два автомата и прибраният в кобура пистолет на офицера. Поради някаква причина я караха да се почувства неспокойна. Действително кралската гвардия имаше преди всичко церемониални функции, но тя все пак не можеше да не се зачуди.

Безопасни или опасни?

Предполагаше, че второто…

Те бързаха нагоре по стълбище, което, странно, изглеждаше съвсем обикновено. Капитан Сандберг беше пред нея, а двама войници в камуфлажни униформи я следваха плътно. Врати на апартаменти от двете страни и лека миризма на готвено. Тя никога не си бе представяла, че в двореца всъщност живеят хора зад обикновени кафяви врати с пощенски кутии и табелки с имена точно както на всеки друг адрес в града.

Но от друга страна, това беше западното крило, което се намираше доволно далеч от кралските покои, църквата, музеите и всичко останало.

Те спряха пред метална врата в най-горната част на стълбището.

— Ето — каза Сандберг и посочи към напречна греда, снабдена с катинар, — Забелязахме, че нещо не е наред, когато ключът ни не пасна.

На катинара имаше малък етикет с телефонен номер. Отне ѝ не повече от секунда да установи, че беше нейният собствен.

— Сигурна ли си, че не трябва да се обадим в полицията… Искам да кажа униформената полиция — поправи се той.

— Не още… — отговори тя лаконично.

Извади ключа от джоба на дъвките си.

Пъхна го в катинара и се опита да го завърти. Ключалката щракна незабавно, един от войниците отстрани гредата и отвори вратата. Удари я студен полъх на старо дърво и прах.

— Накъде води това тук?

Тя посочи в мрака.

— Таванът? Ами обикаля целия дворец, но го използваме, за да стигаме до знамето…

— Знамето?

— Онова, тройно заостреното, което стои най-отгоре на двореца, когато кралят е в страната…

Какво, по дяволите, се беше случило всъщност?

Главата му все повече настигаше реалността.

Беше хванал дръжката, тъкмо щеше да отвори вратата към стълбите, когато получи някакъв вид гърч?

Можеше ли по дръжката да тече ток?

В такъв случай трябваше да е стабилно изпържен. Но с изключение на пластмасовите ремъци, които се врязваха в китките му, чувстваше ръцете си напълно окей.

Той размърда внимателно тяло и след няколко секунди му се стори, че може да определи едно място на гръбнака, където пулсираше изгаряща болка.

Долавяше шепнещи гласове малко встрани.

Отвори се врата.

После чу познат глас, който го сепна.